Бримките на живота

Бримките на живота

Росица погледна към таблото в чакалнята на гарата. До тръгването на влака оставаха двадесет минути. Тя си купи билет, взе си кафе от автомата и тръгна към перона. Композицията беше спряна на коловоза и младата жена се качи във вагона. Избра си едно празно купе и седна до прозореца. Погледна телефона си, видя колко е часа и се отпусна на меката седалка. вратата се отвори и възрастна жена учтиво попита:
— Свободно ли е, може ли да вляза?
-Разбира се!-каза Росица. -Заповядайте!
Няколко минути по-късно влакът тръгна. Той напусна гарата бавно и постепенно усилваше своя ход. старицата беше извадила вестник от чантата си и съсредоточено четеше. Обръщаше начумерено страница след страница и си мърмореше нещо недоволно. Росица гледаше през прозореца. Пролетта рисуваше зеления цвят на поляните и слънце то грееше разпъпилите клончета на дърветата. Тишината в купето бе нарушена от дрезгавия глас на старата жена:
-Много ли го обичаш? -попита тя.
Младата дама се обърна, усмихна се, дори не се учуди откъде тази жена знае за тъгата в несподелената любов.
— Личи ли си? -отвърна Росица. -Да! Много го обичам!
Старата жена се усмихна и остави вестника на седалката.
-Аз се казвам Мария. Отдавна не са ме наричали по име. Все «мамо», или «бабо Миче». Ти как се казваш?
-Росица, приятно ми е!
Влезе кондукторът, провери им билетите и двете жени отново останаха сами. Баба Мария погледна към младата жена и каза:
-Хубаво момиче си, не тъгувай. Ако искаш сподели ми, ще ти олекне.
Росица се усмихна. Това беше хубавото на пътуването, че можеше да споделиш с някой нещо лично, без да се притесняваш, че ще го каже на някого, който може да се подиграе с теб. Всичко си оставаше някъде между теб и случайно срещнатия човек и се запазваше в тайна някъде там в непознато градче или село.
— Влюбих се, лельо Марийке. Всичко беше много хубаво. Но ни раздели голямото разстояние на безразличието. Той започна да ме търси по-рядко. Сякаш чувствата му към мен намаляха. Отивам сега да го видя, да ми каже истината. Каквато и да е тя, ще я приема. Обичам го, но не мога вече така.
Старата жена погледна строго изпод очилата и каза:
-Роси, виждаш ли как влака върви напред, а красивите дървета и облачета сякаш се движат назад. Така е и в живота. Искаш да постигаш хармония, да създаваш, а те теглят спомените. Не тъгувай! Колкото и да страдаш, все някога ще дойде и твоята гара. Ще слезеш на нея и ще отидеш там, накъдето си тръгнала. Щастието ще те чака там. Помисли си, чедо, струва ли си мъката?
Росица наведе глава и прошепна:
— Обичам го!
Баба Марийка се усмихна и каза:
-Роси, чуваш ли хората от съседното купе?
-Да!
-А разбираш ли ги какво си говорят? Не, нали? Така е и в твоята глава. Говорят гласовете на разума и на любовта. За да се разбереш и да знаеш какво правиш, трябва да слушаш само единия. Щом не те търси, послушай гласа на разума.
Росица погледна към прозореца, усети красотата на пролетта. Позволи на слънцето да погали нейното лице. Сякаш спокойствието се върна в наранената душа.
Старата жена бръкна в чантата си и извади плетка с две куки.
-Можеш ли да плетеш? -попита тя.
-Да, мама ме научи.
Баба Марийка се усмихна и каза:
— Започнах този пуловер, но все нямам време. Ето и сега се заприказвахме с теб и не можах да оплета нищо. Подарявам ти плетката и двете куки. Моят живот съм си го оплела вече, почнах да изпускам бримки, недовиждам. Получават се дупки в пуловера и се налага да разплитам. Аз съм ти го почнала. Ти ще си го довършиш. Да знаеш от баба си Марийка, че всяка една бримка е ден от живота ти и трябва така да го изживееш, че накрая като облечеш блузата да ти бъде топло. Да няма дупки. Може и да не се видим повече, но го запомни от мен. Аз вече трябва да слизам. Пази се момиче, добричко си, не тъгувай напразно.
Старата жена се сбогува със своята спътничка и слезе от влака. Росица взе плетката, усмихна се. Преметна конеца през главата си, наметна няколко пъти, промуши куките през преждата. Засмя се с глас. Не беше забравила да плете. Думите на баба Марийка замислиха младата жена. Росица се питаше, дали си струваха усилията да бъде съхранена тази любов, след като усещаше, че тя е несподелена? Дали някъде не я чакаше истинската обич. Погледна към бримките, спомни си за мечтите си. Прибра плетката в чантата си, облече си якето и излезе от купето. Тя слезе на следващата гара и чакаше обратния влак за нейния дом. Там щеше да довърши започнатия пуловер. Бримка по бримка, ден по ден докато не облече топлата дреха на чистата и свята любов.

Явор Перфанов

 

Прочли стихотворение или рассказ???

Поставьте оценку произведению и напишите комментарий.

И ОБЯЗАТЕЛЬНО нажмите значок "Одноклассников" ниже!

 

+2
06:06
375
RSS
Нет комментариев. Ваш будет первым!