Монолог на един обикновен мъж

Монолог на един обикновен мъж

-Добър вечер! Не, не ставайте и моля ви, не ми ръкопляскайте. Аз не съм артист, нито звезда. Аз съм един обикновен мъж. Казах си, че и така и така съм си купил билет за представлението, защо да не кажа няколко думи за мен, за живота ми. По ще ми е хубаво да споделя пред много хора, които след малко ще ме забравят, отколкото пред най-добрите си приятели. Така боли, когато чуеш тайните си от друго място. Или ако разбереш, че са ти се присмели най-близките ти хора.
Няма да ви кажа как се казвам. На мое място може да е всеки мъж. Името ми няма значение.
Аз съм малко над четиридесетте. Работя от сутрин до вечер. Ето с тези две ръце, както вдигам тежко, така и подарявам цветя. Толкова съм свикнал с работата си, че когато не работя, когато съблека гащеризона, не знам къде да си сложа ръцете. Чувствам се като скован. Навеждам глава. Нямам самочувствие. Заобикалям хората и се затварям в себе си. А когато работя, сякаш света е в краката ми.
Денят ми минава както на повечето мъже. Събуждам се рано, пия кафе. Закусвам набързо и излизам. Работя цял ден. Говоря си с колегите. Смея се, радвам се, научавам нови неща. Тръгвам си от работа и тъмнината на вечерта нахлува в съзнанието ми. Става мрачно. Прибирам се вкъщи и се свивам в ъгъла. Започвам да мисля за смисъла на живота. Виждам, колко неща не съм сбъднал и осъзнавам, че работя за единия хляб и за сметките. Стягат ме гърдите, сивотата на ежедневието ме стяга за гърлото и трудно дишам. У дома си имам едно петнадесетгодишно момиченце, заради което живея. Отгледал съм си я от бебе и я пазя от лошите неща в този свят. Днес, сутринта, преди да тръгна от работа, тя отново ме развълнува. Оставих й две пакетчета солети, които не струват и левче. А тя, милата, тя ми каза, че само аз се грижа за нея от всички в семейството ми. Толкова мило ми стана. Нищо не съм сторил, а сякаш съм й купил целия свят. А тя го заслужава.
Понякога ми домъчнява, че работя като вол, а не мога да й взема мечтани неща.
За толкова години, аз разбрах, че най-важното е да сме здрави. Благодарен съм, когато сутрин се събуждам. Радвам се на всяка минутка, защото живота стана такъв, че не знам, дали като изляза, ще се прибера вечерта.
Понякога не разбирам жените. Имам чувството, че им е вродено да изпитват тъга. Някой да ги обижда и да ги тормози. А може би имат нужда да се карат с някого. Толкова неща съм правил, за да се чувстват добре, да бъдат гледани като жени, а те се обръщат и са ми правили зад гърба неща с други. Не мога да им се сърдя. Любовта е просто нещо и става на мига. Човешко е да се влюбят в друг. Не са ми длъжни. Дал съм всичко от себе си и съм спокоен, че вината не е в мен. А сърцето, да, това сърце...
Колко сила е необходима, за да тупти до края на дните ми.
Не знам дали е мъжко, но понякога сълзите без да искам се стичат по лицето ми. Един път от безсилие, друг път- от щастие. Но са прави старите хора, че сълзите пречистват. А и казват, че истинските мъже плачат. Тези, които се правят на силни и се подиграват, те плачат, но с очите на наранените от тях близки хора.
Ето, това съм аз, един обикновен мъж.
Не, не ставайте! Не ръкопляскайте! Това е съдбата на много, много мъже. Защо ставате, братя. За първи път някой ми става на крака, не съм казал кой знае какво. Добре, добре, ще кажа още едно изречение и идвам при вас, защото съм част от публиката.
Скъпи жени, обичайте ни! Имаме нужда от вас. Една ваша усмивка, една топла прегръдка с топлите ви ръце, една искрена обич. Това са нещата, които крепят трудния живот на нас, обикновените мъже.
Ние ви обичаме много.
Благодаря!

Явор Перфанов

:)