Палми Ранчев. Актриса

Актриса (перевод с болгарского языка)

Стайка школьников зашла в автобус, галдя и смеясь без всякой причины. Четыре светловолосые девочки поспешили занять двойные сиденья, расположенные друг напротив друга.

— Пепи, тебе места не хватило!

— Я постою, — сказал мальчик, неохотно шедший за ними. — Всё утро сидел.

— Сядь на соседнее, — посоветовала девочка, занявшая место у прохода. — Ты что, не видишь, там свободно!

Пепи предпочёл бы стоять, но всё-таки сел на краешек сиденья. Ему казалось, что Николина постоянно, даже когда говорит с одноклассницами, наблюдает за ним. Он уже не смотрел на неё. Только слушал весёлую болтовню девчонок.

Напротив него сидела пожилая женщина. Она куталась в широкий мужской плащ серого цвета. Подтыкала его под себя, запахивала длинные полы и сжимала их коленями. Некоторое время сидела, не шевелясь, а потом повторяла те же движения. Плащ, как заметил Пепи, был застёгнут на одну-единственную большую пуговицу.

Николина, снова повернувшись к Пепи, указала взглядом на бродяжку: «Смотри, кто с тобой сидит». Теперь и её подружки смотрели на Пепи и пожилую женщину. Шептались и без всякого повода прыскали. От взглядов и смеха он почувствовал себя ещё более неловко. Он прижимал рюкзак к себе и следил, чтобы при тряске не коснуться колена женщины, остро выпиравшего под плащом.

Женщина сидела, прикрыв глаза, и казалась отрешённой. Она словно слушала мелодию, звучавшую только для неё — медленную, протяжную, совсем не похожую на шум и тряску в автобусе. Её тело тоже подчинялось этой мелодии. Женщина то застывала, то тихо покачивалась, словно танцевала, и не оставляла в покое безразмерный плащ. Кутаясь в него, она постоянно подвигалась то чуть вправо, то чуть влево. И Пепи не удавалось оказаться как можно дальше от неё.

Автобус снова тряхнуло. Пепи бросило в сторону, и он едва не задел колено, мелькнувшее из-под плаща. Оно было синеватого цвета и покрыто мелкими пупырышками — или, может быть, «гусиной кожей» от холода. Пепи уже жалел, что сел сюда. Если бы он ехал один, давно бы пересел на другое место. Но теперь он держал спину прямо, старался сохранять равновесие и смотрел вперёд.

Это Николина во всём виновата. Если бы она не сказала, он бы сюда не сел. Он бы ехал стоя. Ближе к ней. Тогда, даже не прислушиваясь, он мог бы узнать, о чём она шепчется с другими девчонками. Она снова подавала ему какие-то знаки. Он не понимал, что она пытается сказать. Наконец она выразительно зажала двумя пальцами нос.

Только тогда Пепи почувствовал отвратительный запах. Вонь исходила от той самой женщины. Он отодвинулся, увеличивая расстояние между собой и бродяжкой. Вот теперь точно надо было встать.

Положение становилось невыносимым. Пепи даже не думал, что от женщины, пусть пожилой и одетой так, как была одета эта, может так плохо пахнуть.

— Мне очень холодно, сынок, — сказала она писклявым голосом.

— На улице холоднее.

— И здесь холодно. Я прямо умираю от холода.

— Холод — это ещё ничего, — сказал он и отодвинулся ещё дальше. — Куда хуже запах. Невозможно вытерпеть.

— Нет, мне только холодно, — сказала женщина и пошевелила плечами, пытаясь накрыть голову воротником плаща. — Посмотри на меня, я вся дрожу. Меня колотит.

Пепи открыл рюкзак, не обращая внимания на взгляды одноклассниц, с любопытством следивших за его движениями. Николина достала белый носовой платок и закрыла им нос. Когда она снова посмотрела на Пепи, то не удержалась от смешка. Мальчик надел противогаз. Их раздавали в школе всем желающим. Можно было брать их домой на неделю, чтобы научиться правильно надевать. Пепи застегнул молнию рюкзака и откинулся на спинку сиденья. Он ждал реакции бродяжки.

Девочки давились от смеха. Женщина вытаращила глаза и попыталась отодвинуться от Пепи. Полы плаща разошлись, из-под них снова показалось костлявое колено синего цвета. Оно действительно было всё в мелких пупырышках. Теперь, в противогазе, Пепи даже эту подробность отметил более хладнокровно.

Женщина снова попыталась откинуться назад, подальше от огромных глаз и шланга, который покачивался, словно хобот. Как она ни вжималась в спинку сиденья, страшное существо напротив оставалось на прежнем расстоянии. Вдруг она начала какую-то быструю игру руками. Касалась, пыталась схватить, дёрнуть в разных местах свой плащ. Она стала похожа на куклу, которой управляют несколько кукловодов, не представляющих, чего они от неё хотят.

Они просто тянут за нитки, заставляют шевелиться её руки, ноги и голову, меняют ей выражение лица. Последнее — изумление — держалось дольше всего. Оно состояло из морщин на лбу, поднятых бровей и широко раскрытых глаз. Наконец женщина решительно сунула длинные пальцы в один из внутренних карманов плаща. Пристально посмотрела на Пепи и быстрым движением достала чёрно-белую фотографию в металлической рамке.

— Смотри! — взвизгнула она. — Это я!

И высоко подняла фотографию, показывая её всем пассажирам. Это был портрет какой-то актрисы, такие картинки продавались во всех тирах.

— Это я! — снова завизжала она. — Я, я!

Пепи так и не понял, то ли он наклонился, то ли женщина вытянула свободную руку, но коробкой противогаза он задел её пальцы.

— Я испугалась! — визжала она. — Да, я очень испугалась. Я умру от страха!

— У-у-у! — замычал Пепи.

— Мне страшно!

Девочки встали со своих мест и направились к передней двери: пора была выходить. Пепи тоже поднялся и, не снимая противогаза, последовал за ними. Прежде чем выйти из автобуса, он ещё раз взглянул в сторону женщины.

— Я — не я! — запищала она. — Я — вот! — И снова стала размахивать над головой фотографией, зажатой в синих пальцах. — Красивая, прекрасная… это я, да!

Вскоре она приняла прежнюю позу — немного сгорбилась, зябко подняла плечи — и суетливыми движениями стала кутаться в плащ. Она сползала всё ниже и, наконец, спрятала голову в его воротнике. И если бы кто-нибудь посмотрел в её сторону, то увидел бы лишь безразмерный мужской плащ серого цвета. Один на двойном сиденье.

Актриса (подстрочный перевод) — не использовался

Актрисата (оригинал)

Автор Палми Ранчев

Групичката ученици се качи в рейса с подвиквания и безпричинен смях. Четирите руси момичета избързаха и заеха свободните места на двойната седалка.

– Пепи, за теб няма място!
– Ще постоя прав – отвърна момчето, което се влачеше с нежелание след тях. – Цяла сутрин седях.
– Седни на съседната – посъветва го момичето, което беше най-близо до него. – Не виждаш ли, че е свободна?

Предпочиташе да остане прав, но седна от края. През цялото време, дори когато говореше оживено с трите си съученички, му се струваше, че Николина го наблюдава. Вече не я поглеждаше. Само слушаше гласовете на развеселените момичета.
Срещу него възрастната жена постоянно се завиваше в широк мъжки шлифер, сивкав на цвят. Подпъхваше го под себе си, кръстосваше дългите му краища и ги стискаше с колене. Седеше известно време, без да помръдва, после отново повтаряше същите движения. Шлиферът, забеляза той, беше закопчан с едно-единствено голямо копче.

Николина, която отново гледаше към него, му посочи с поглед скитницата. Нещо като “я кой седи срещу теб”. Вече и трите й приятелки гледаха Пепи и жената срещу него. Шепнеха и без особена причина прихваха едновременно. От погледите и смеха той се почувства още по-неудобно. Беше поставил раницата си върху коленете и внимаваше да не докосне при по-резките разклащания на рейса коляното на жената, което остро издуваше шлифера.

Беше притворила очи и през цялото време изглеждаше унесена, сякаш заслушана в мелодия, която чуваше само тя. Нещо бавно, протяжно, съвсем различно от шума и движението на рейса. Отделните части на тялото й, след миговете на пълна неподвижност, и когато беше сигурна, че напълно се е опаковала с шлифера, също се подчиняваха на тази мелодия. Поклащаше се бавно, танцуваше и не оставяше в покой огромния шлифер. Като резултат от тези движения тя се преместваше сантиметър на едната или сантиметър на другата страна. И той все не успяваше да е максимално далече от нея.

Рейсът отново рязко се заклати. Пепи политна настрани и едва избегна съприкосновението с коляното, което се мярна изпод шлифера. Беше синкаво на цвят, покрито с дребни пъпчици, или просто кожата на жената беше настръхнала от студа. Отдавна съжали, че седна на двойната седалка. Ако беше сам, със сигурност щеше да се премести другаде. Но сега седеше с изправен гръб, стремеше се да пази равновесие и гледаше пред себе си.

Николина беше виновна. Ако не беше му казала, едва ли щеше да седне. Предпочиташе да е прав. По-близо до нея. Тогава, дори и без особени усилия, щеше да чува какво си шепне с другите момичета. Тя отново му правеше съучастнически знаци. Не разбираше какво точно иска да му каже. Най-накрая демонстративно стисна с палеца и показалеца носа си.

Едва тогава Пепи усети непоносимата миризма. Жената срещу него направо вонеше. Той се наклони встрани, увеличавайки разстоянието помежду им. Вече наистина трябваше да стане. Положението ставаше нетърпимо. Никога не беше си представял, че жена, дори възрастна и облечена както беше облечена тази, може да мирише така.

– Много ми е студено, миличък – изрече с писклив глас тя.
– Навън е по-студено.
– И тук е студено. Направо умирам от студ.
– Студът се понася – каза той и се отмести още по-далеко от нея. – По-гадна е миризмата. Едва се издържа.
– На мене само ми е студено – каза жената и се опита с движение на раменете да загърне главата си с яката на шлифера. – Виж ме, цялата треперя. Направо се треса.

Пепи отвори ципа на раницата. Не реагираше на погледите, с които четирите съученички любопитно следяха движенията му. Николина извади бяла кърпичка и я сложи на носа си. Когато отново го погледна, се разкикоти от изумление. Пепи беше си сложил противогаз. Раздаваха ги на всички желаещи в училище. В продължение на цяла седмица всеки можеше вкъщи да се упражнява как се слага. Той затвори ципа на раницата и се отпусна назад. Наблюдаваше как ще реагира жената срещу него.

На съседната седалка момичетата примираха от смях. Жената го погледна с ококорени очи и направи опит да се отдръпне. Полите на шлифера се раздвижиха и отново се показа кокалесто, моравосиньо на цвят коляно. Наистина беше осеяно със ситни пъпчици. Сега, с противогаза, Пепи отбеляза дори тази подробност по-хладнокръвно.

Жената поднови опитите си да се изтегли назад, по-далеко от огромните очи и шарнира, който се поклащаше като хобот. Колкото и да се натискаше с гръб в облегалката, страшното същество срещу нея оставаше на почти същото разстояние. Изведнъж тя започна някаква бърза игра с ръцете си. Докосваше, опитваше се да хване, да подръпне на различни места шлифера си. Заприлича на кукла, ръководена от няколко кукловоди, които нямаха идея какво точно искат от нея.

Просто дърпаха, задвижваха крайниците и дребната й глава, променяха постоянно изражението на лицето. Последното, което най-дълго се задържа, беше изумление. Подчертаваше се от бръчките на челото, вдигнатите вежди и широко отворените очи. Най-накрая тя решително напъха дългите си пръсти в един от дълбоките джобове на шлифера. Изгледа го продължително и с бързо движение извади черно-бяла фотография с метален обков.

– Виж ме! – изписука тя. – Това съм аз!
И вдигна високо фотографията, за да я покаже на всички в рейса. Беше от онези, които продават по стрелбищата, на някаква актриса.
– Аз съм това – изписука отново тя. – Аз съм, аз съм!…
Пепи така и не разбра дали той се наведе, или жената протегна свободната си ръка, но докосна пръстите й с шарнира на противогаза.
– Уплаших се! – изписука тя. – Да знаеш, много се уплаших. Ще умра от страх!
– У-у-у! – измуча Пепи.
– Страх ме е!

Четирите момичета станаха и вече се придвижваха към предната врата за слизане. Пепи се изправи и ги последва, без да сваля противогаза. Преди да слезе, погледна към жената.
– Аз не съм аз! – изписука високо тя. – Аз съм тази! – И отново размаха над главата си снимката, която стискаше с краищата на моравите си пръсти. – Красавицата, хубавицата… Това съм аз, да знаеш!…

Почти веднага тя зае старата си поза – леко прегърбена, свила зиморничаво рамене – и със суетливи движения започна да се загръща в шлифера. Накрая, изсулвайки се надолу, скри глава в яката му. И ако някой погледнеше отстрани натам, щеше да види единствено огромен мъжки шлифер, сив на цвят. Седеше сам на двойната седалка.

Оригинал опубликован здесь: http://www.public-republic.com/magazine/2010/01/31328.php

Антонина Тверицкая, Россия, город Москва

0
12:56
661
RSS
13:07
Антонина! Ознакомьтесь пожалуйста с образцом оформления конкурсных работ и добавьте подстрочный перевод, если использовался, и оригинал текста. Внизу напишите свои фамилию и имя, а также место проживания.
готово, Ирина, надеюсь, ничего теперь не упустила.
13:14
Антонина, Ваше произведение принято! Удачи в конкурсе!!!