Рождение человека

Автор — Васил Цонев, рассказ «Рождение человека»

перевод с болгарского языка — Владимир Победа

         Ребенок стоял в полумраке, застыв от ужаса. Глаза лихорадочно блестели и бегали из стороны в сторону в поисках этого страшного нèчто, которое первым набросится на него.

       Шторы вздернулись, и мальчик сжался в комочек. Они успокоились, и мальчишка расслабился, но тут же съежился — тень прошла по лицу дедушки с большими усами.

Ему показалось, что дедушка приоткрыл рот, и вот сейчас появятся большие зубы, которыми он укусит. Мгновение и дедушка спустится с портрета!

         Мальчик выставил перед собой руки и простоял так какое-то время.

         Нет, кажется, дедушка испугался. Дедушка боялся его рук. Он знал, что руки будут хватать, рвать и царапать. Но что это за шум? Мальчик резко повернулся и вытянул маленькие ручки вперед.

Шум испугался!

         Шум с другой стороны!

         Он отскочил и угрожающе протянул ручки и к тому чудищу, что собиралось напасть со спины.

С наступлением ночи кошмары смелеют — малыш знал это от бабушки. Как станет совсем темно, они набросятся, задушат и разорвут на части. Сегодня мальчик был особенно непослушен: он не пил молоко и выбросил недоеденный бутерброд под кровать. Увы, он не смог провернуть это тайком. Бабушка наклонилась и нашла дюжину таких же, с маслом, выброшенных днями раньше. Она разозлилась и пригрозила наказать. И теперь все эти страшилища, что охотятся за плохими детьми, нападут на него. Сначала дух, живущий за занавеской, потом дед с большими усами, после мыши и крысы из подвала, за ними колдуны и ведьмы, что скрипят в потолочных балках — мальчик очень хорошо знал всех своих врагов. Те долго ждали дня, когда он будет совсем непослушным, чтобы, наконец, свести счеты.

Нельзя терять ни минуты – нужно бежать!

         Он было дернулся, но в тот же миг замер. А как же волки?!

Снаружи волки. Огромные огненные глаза и пылающие пасти. Они готовы разодрать малышей, которые хотят улизнуть, пока их бабушки вышли на рынок за сыром и маслом.

Он знал об этом и раньше, но четверть часа назад бабушка наказала прислушаться. Он совершенно ясно различил вой, сбившееся дыхание и скрежет зубов, приближающиеся откуда-то издалека, где качались длинные ветви деревьев.

Вдруг скрипнул потолок и балки застонали.

         Мальчик прыгнул вперед, скользнул по кровати и упал головой вниз.

Рой искр пронзил тьму, но времени думать об этом, не было. Он подскочил, схватил двумя руками защелку, с силой толкнул дверь и выпрыгнул наружу.

— Мамочка, волки!

Они извергали дым и пламя, громыхали и скрипели, выстроились друг за другом в ряд, изгибались и смотрели на него красными глазищами!

— Мама, мамочка! – закричал мальчик.

— В чем дело, малыш?

         От неожиданности он зажмурился, но, обернувшись и открыв глаза, увидел высокого старика в черной одежде и забавной темной шляпе. Старик улыбнулся. Дрожа от страха, ребенок бросился к нему, обнял за ногу и схватился за грубую штанину.

         — Волки, волки!

         — Какие волки?

         — Вот они, вот они!

         Старик рассмеялся:

         — Это же поезд.

         — Поезд? Что еще за «поезд»?

         Все еще ошеломленный малыш поднял голову и посмотрел на старика.

         — Самый обычный грузовой поезд. Ты такой большой, а не знаешь, что такое поезд?

         — Как поезд? Какой поезд?

         Когда десять дней назад он приехал к бабушке, та предупредила, что здесь живут ужасные волки. Они забирают детей, которые балуются и не слушаются своих бабушек и дедушек. Тот же грохот, что он слышал из комнаты, когда бабушка широко раскрыв глаза, крестилась и кричала: «Убирайтесь, волки — Гошко уже послушный! Прочь!». И они постепенно прекращали реветь и скрипеть и пропадали куда-то.

         — Это не страшный поезд – улыбнулся старик, — а хороший. Он везет уголь.

         — А волки?

         Старик махнул рукой:

         — Волков больше нет. Они спрятались в лес. Почуяв человека, на них нападает страх, и они убегают.

         — Я человек?

         — Конечно.

         — И волки боятся меня?

         — Да. Даже слоны — самые большие животные на земле – почуяв запах таких, как ты мальчишек, — бегут со всех ног далеко-далеко и прячутся.

         — А страшилища?

         Их больше нет. Человек оказался сильнее и победил их.

         Мальчик отпустил штанину и посмотрел в добрые и теплые глаза старика. Затем обернулся к уходящему поезду. Последние вагоны исчезали во тьме ущелья.

         — Ухууууу! – выкрикнул мальчик что было сил, запрокинув голову.

— Уху-уу — ответил поезд, продолжая ход.

         Нет, это не волки. Это поезд.

         Мальчик глубоко вдохнул и вдруг почувствовал себя большим и сильным. Из-за соседнего дома вышла собака. Она зевала и, увидев малыша, побежала к нему. Мальчик вздрогнул, точно запнулся, но тут же высоко поднял голову и уверено пошел навстречу собаке!

         Собака остановилась. Мальчик шел все решительней. Собака посмотрела на него и наклонила голову. Затем, поджав хвост, убежала.

Рождение человека (подстрочный перевод) — не использован

Автор — Васил Цонев

рассказ «Раждането на човека» (оригинал)

          Детето стоеше настръхнало в полумрака. Очите му трескаво шареха наляво и надясно, за да открият онова страшно нещо, което първо ще се нахвърли върху него.

         Пердето се разшава и момчето се приготви за съпротива.

         Пердето се отпусна и тялото на малкия омекна, но веднага след това се изпъна и наежи — някаква сянка мина по лицето на дядото с големите мустаци. Стори му се, че устата на дядото леко се разтваря и там ей сега ще се покажат големите му зъби, с които ще го захапе. Ето, ей сегичка дядото ще слезе от портрета!

         Протегна ръце напред и постоя така няколко мига.

         Не, май че дядото се изплаши от ръцете му; да, да, изплаши се, защото навярно знае, че ръцете ще дращят, ще късат, ще дерат.

         Но какъв е тоя шум?

         То се извърна рязко и протегна малките си ръце по посока на шума. Шумът се уплаши!

         Шум от другата страна!

         Подскочи и пак протегна застрашително ръце към онова страшно нещо, което се готвеше да го нападне откъм гърба. Със засилване на мрака страшните неща добиват повече смелост — малкият знаеше това от баба си. Щом стане съвсем тъмно, те ще се нахвърлят върху него, ще го удушат и разкъсат. Детето днес беше много непослушно. Не изпи млякото и хвърли половината филия зад леглото. Но не успя да я хвърли незабелязано, баба му се наведе и откри десетина половинки филии, намазани с масло, хвърлени предишните дни. Тогава баба се разяри и го заплаши със страшно наказание. И сега всички ония страшни неща, които дебнат лошите деца, ще се нахвърлят върху него и ще го разкъсат. Първо, духът, който се крие в пердето, сетне дядото с големите мустаци, след него мишките и плъховете от мазето, после дяволите и вещиците, които поскърцват в гредите на тавана — момчето знаеше много добре всичките си врагове. Те отдавна чакаха деня, в който то ще бъде съвсем непослушно, за да си разчистят сметките с него. Няма време за губене — трябва да бяга!

         Надигна се, но в същия миг замръзна.

         Ами вълците? Нали вън стоят вълците с огромните огнени очи и пламтящи уста, готови да разкъсат малките деца, които излизат, когато бабите им са отишли в бакалницата за сирене и масло? Отдавна знаеше това, а само преди четвърт час баба му отново повтори същото. Тя дори го накара да се ослуша и то съвсем ясно чу някакво скимтене, задъхано дишане и скърцане на зъби, които идваха някъде отдалече, някъде ей оттам, където се размахваха дългите клони на дърветата.

         Внезапно таванът изскърца и гредите заскимтяха.

         Детето се хвърли напред, преметна се през леглото и падна с главата надолу. Рой искри разцепиха мрака, но нямаше време да се мисли за тия неща. Скочи бързо, хвана с две ръце бравата, натисна я и изхвръкна навън.

         Мамичко, вълците!

         Те бълваха огън и пламък, трещяха и скърцаха, наредени във върволица, право към него, като се извиваха и го гледаха с червените си очи!

         — Мамо, мамоооооо! — изрева детето.

         — Какво има, детенце?

         В първия миг детето политна назад, но като отвори очи, видя, че срещу него стои висок, стар човек, с черни дрехи и някаква смешна черна шапка на главата. Старият човек се усмихваше. Треперейки от страх, детето се хвърли към него, прегърна крака му и впи ръцете си в грубия плат на панталоните.

         — Вълците, вълците!

         — Какви вълци?

         — Ето ги, ето ги!

         Старият човек се разсмя:

         — Това е влак.

         Влак?

         — Какво е това «влак»?

         Все още настръхнало, детето повдигна глава и погледна стария човек.

         — Най-обикновен товарен влак. Голям си, а не знаеш какво е влак.

         Как влак? Какъв влак?

         Нали когато пристигна преди десет дни при баба си, тя още от първия ден му каза, че пред тях минават страшните вълци, за да вземат непослушните деца, които не мируват и ядосват бабите си? Същото бумтене слушаше той от стаята, а баба му ококорваше очи, кръстеше се и викаше: «Махнете се, вълци — Гошко ще слуша вече, махнете се!». И те лека-полека намаляваха бумтежа и скърцането и изчезваха нанякъде.

         — Това не е страшен влак — усмихна се старият човек, — това е добър влак. Той носи въглища.

         — А вълците?

         Старият човек махна с ръка:

         — Вълци вече няма. Те избягаха в гората. Като подушат човека — бягат, та се късат от страх.

         — Аз човекът ли съм?

         — Разбира се.

         — Вълците страхуват ли се от мен?

         — Да. Дори и слоновете — най-големите животни на земята — щом подушат миризмата на такива малчугани като теб — бягат и се крият надалече.

         — А страшните неща?

         — Няма вече страшни неща. Човекът излезе по-силен от тях. Той ги победи.

         Детето се отдръпна от стареца и погледна големите му сини очи. Те бяха добри и топли. Обърна се и погледна след отминаващия влак. Последните вагони изчезваха в мрака на дефилето.

         — Ухууууу! — кресна момчето и се изпъчи. — Ухуу-уу — отвърна влакът и продължи своето тракане.

         Не — това не бяха вълци. Това беше влак.

         Детето пое широко въздух и изведнъж се почувства голямо и силно. От една съседна къща се подаде куче. Прозя се и като видя детето, тръгна срещу него. Детето трепна и за миг се стъписа, но сетне стъпи здраво на крака, изпъчи се и вижте — тръгна срещу кучето!

         Кучето забави крачките си и спря. Детето още по-решително тръгна срещу него. Кучето го погледна учудено и замърда глава. Сетне се сниши до самата земя, подви опашка, обърна се и побягна.

Владимир Победа, Россия, г. Мурманск