Струните на душата

Човекът винаги бърза. Все гони срокове, тича и почти никога не се чувства удовлетворен. Често се разминава с това, което иска душата му. А тя търси най-обикновеното. За това не е нужно бягане и време, а само желание. Споделеността. Да намери сродна на нея и да споделя с нея чувствата и миговете, които осмислят живота. Щастието идва, когато човекът и душата му са настроени в една тоналност. Тогава излъчването е завладяващо и носи настроение. Душата е извън тялото, но не могат да живеят отделно. Четири струни, живот във всеки сезон от годината. Пролет, лято, есен и зима. И най-добрият цигулар не може да изсвири добре мелодия, ако една от струните издава фалшив тон. Затова, човек не трябва да има любимо време, а да умее да обича всеки сезон, да взема и да раздава доброто, да не го задържа в себе си. И да не забравя, че каквото и да се случва, душата винаги ще бъде до него и ще му говори с първата, най-тънка, уязвима, но и най-нежна струна:

-Потръпвам под пръсти докосващи грифа.

Зад щрихи — преживявам нечия мечта. Засиявам!

Под звуците епохи оживяват.

Мотивите на любовта умеят да сближават.

Да, лесно би било, човек да не чувства. Да живее еднотипно. Да няма изненади, които да не знае какво ще му поднесат. Но струва ли си? Какво е да го няма онова трепване между сърцето и стомаха, което ти дава сила за дни напред? За да стигне до така нужното спокойствие, душата повежда човека през всички възможни настроения. Понякога толкова бърза, че само майсторлъка на цигуларя я спасява от това да скъса струна. Понякога свири в бавно темпо, за да напомни, че всичко отминава. Че никога в реката не тече една и съща вода. Че никога мелодията не може да бъде изсвирена по един и същи начин. И каквото и да се случва, винаги идва момент, когато чувствата ще засвирят в благозвучен акорд и душата ще запее:

-В стакато намигват чувства настроени.

Откровения щедро се нижат в мажор.

В калъфа скътвани, прилежно носени

от времето — надменен, властен ухажор.

В Алегро тактувам на Скерцо сезонно

шегувайки се с пробягваща, крехка тъга.

А понякога в Адажио съкровено, неволно

разплаквам струните докоснати с лъка.

Никой не може да упрекне душата, за тъгата, която носи. Човекът сам си причинява страдание, когато е недоволен от това, което му предоставя животът. А то е толкова много, че никога не може да му бъде изплатено. Единственото усилие от страна на хората е да видят и усетят момента в, който се появи сродната им душа. А не да гонят други, които са някак далечни и да пренебрегват чувствата на стоящите наблизо. Да не ги приемат като даденост. Да се настроят по струните на душата и да засвирят.

Четири струни в нежна надпревара

трептят в етюд, концерт или балада.

По петолинието виртуозно завещават:

«Пленителна мощ душата притежава!».

И когато този дует изсвири своята мелодия, изпълнителят ще постави цигулката в калъфа. Но не завинаги. Всеки ден е нотен лист, който носи музиката на живота.

Щастието, да звучи усмивката, която се появява на лицето, щом има обич.

Тогава, когато човекът и душата са настроени в една тоналност.

Хармония.

15.10.2020 г.

Автори:

Миглена Хаджипенчева

Явор Перфанов©

<img height=«16» width=«16» alt="