ИЗ ИЗВЪНСТОЛИЧНИ КУЛТУРНИ ЦЕНТРОВЕ ПРЕЗ СОЦЕПОХАТА

                                                       Христо Трендафилов

        ИЗ  ИЗВЪНСТОЛИЧНИ  КУЛТУРНИ  ЦЕНТРОВЕ  ПРЕЗ  СОЦЕПОХАТА

      Четвъртото  обединение, за което ще говорим (след тези във Витебск, Тарту и Нитра) е в Шумен и се изразява всъщност в два последователни опита за организиране на школи през годините подир основаването тук на Висш педагогически институт  през 1971 г. Пристрастието на един участник в тях е неизбежно, така, че не смятам да давам никакви предварителни клетви за обективност, нито подир него да тъна в още по-ненужно покаяние.

    Сътворение. Когато в Шумен се открива ВУЗ, градът наброява около 90 000 човека и

има неувяхващ престиж на Обетована земя за Българското Възраждане и на военен град: най-мощна османска крепост (с 15 хиляден гарнизон) на Балканите, после щаб на Шуменската дивизия, след Девети — Висше военно артилерийско училище, танкова школа, наричана от гражданите с респектираща фамилиарност «тежък полк » и сержантско училище. В Шумен е роден и един от най-големите ни литертурни историци и критици за всички времена, Боян Пенев, както и двамата най-крупни представители на импресионистичната (есеистичната) литературна критика през 60-те години — Здравко Петров и Тончо Жечев. С откриването на ВПИ в него бяха изпратени голям брой преподаватели от СУ; говорейки само за Филологическия факултет  ще добавя, че в началото си той спокойно можеше да бъде назован Факултет по славянски филологии на СУа. Нека ги споменем с тогавашните им титли, като започнем с тези, които ги няма: професорите С. Русакиев и Ж. Авджиев, доцентите Д. Петканова, П. Илчев, Ст. Кабасанов, Л. Ницолов, П. Пашов, Х. Първев, Б. Симеонов, К. Бабов, Ж. Бояджиев,  Д.Тилков, М. Москов, Й. Цонев, К.Г. Попов, а също и Н.Драгова, Е.Метева, М.Бочева,  Т. Бояджиев и за по една, но запомняща се година Ив. Добрев и Н.Георгиев, които тогава бяха главни асистенти. Заедно с тях в Шумен дойдоха след спечелени конкурси и няколко млади, амбициозни и подготвени асистенти(покойните вече Ал.Александров и Т.Калинова, други като Ив.Петров и Цв.Янакиева заминаха на аспирантура в СССР. Но ще изтъкнем с оглед на темата ни Пейо Димитров.

 Основател. Като студент в СУ Пейо Димитров взема активно участие в три кръжока: по Стара българска литература, по Възрожденска литература и Български фолклор на акад.П.Динеков, Литературна критика на доц. Ст. Елефтеров и  Теория на литературата на проф.Г. Марков.От 1972 г. е ас. във ВПИ и веднага организира два студентски кръжока–Литературна критика и Стара българска литература.Особенно популярен е първият кръжок, на чиито сбирки се събираха по около 50 души. На тях  се обсъждаха новоизлезли и нашумели книги на български писатели, оценките бяха почти винаги в разрез с мненията на официалната литературна критика, критерият бе изцяло естетически. В това отношение бе съществено и присъствието на доц.Е. Константинова от Института по литература при БАН. Израснала в средата на кръга около сп. Златорог (баща и‘ Г. Константинов, вуйчо и‘ Н. Лилиев и самият гл. редактор Вл. Василев) Елка, както я наричаха всички, наложи чисто естетическия критерий на «златорожци» най-напред в дисциплините, по които четеше лекции, Нова и Най-нова българска литература.Съществено значение за формирането имаха и лекциите по Теория на литературата и спецкурсът Анализ на лирическа творба (най-вече върху Скрити вопли на Дебелянов), които прочете през 1975-1976 г. Н. Георгиев. Между кръжочниците можем да изтъкнем преди всичко Любомир Котев, Мариус Петков(+1993), Иван Карадочев и Александър Йорданов, както и Димитър Димов(+2016), който се прехвърли в ПУ и завърши там. След като Кръжокът бе ликвидиран през 1976 от съответните доброжелатели, а част от членовете-репресирани, П. Димитров разбра, че обективна и чисто художестена критика в тоталитарни условия, при това в провинцията,  е невъзможна и акцентира (със съдействието на М. Тихова) върху изграждането на нова група. Това бе Научно-изследователският център Преславска книжовна школа със задача да проучва писмените паметници от епохата на Първата българска държава.

Вълшебен помощник. При Кръжока по критика донякъде изигра ролята на вълшебен (и по-скоро естетически) помощник доц. Елка Константинова, макар, че рядко идваше на сбирките; освен това, преди да бъде финализирана надвисналата над Кръжока и над институтския вестник Студентски глас партийно-командно-административна разправа, тя написа подробно писмо в негова подкрепа и практически го спаси от по-крути санкции. Пак по нейно настояване в защита на Кръжока се намеси решително още един вълшебен помощник, за разлика от Елка и партийно овластен, и административно оторизиран, и в добавка произхождащ от Шуменски квартал: тогавашният директор на Института за литература и член на ЦК Тончо Жечев. При създаването пък на Центъра »Преславска школа»(ПКШ) изключително много помогна ректорът на ВПИ и немислим днес ентусиаст доц. Ал. Витанов. Използвайки авторитета си както на ректор, така и на антифашист “първа категория», осъден и лежал три години по делото на подводничарите, този преподавател по Диференциална геометрия не само сътвори Центъра като административна единица, не само осигури помещения за работа и щатни бройки, но и даваше безкористно немалко от собствените си средства, за да бъдат изготвяни в големите московски библиотеки микрофилми и фотокопия на ръкописи и класически славистични изследвания от XIX в., някои от които изобщо ги нямаше в България, дори и в НБКМ. Представляваше озадачаващо днес съчетание от искрен и чист идеализъм на намеренията с нетърпящ възражения тоталитарен тон при осъществяването им. Наред с образите на В.Златарски и Й.Иванов, цветен портрет на ктитора на ПКШ, както наричаха някои от нас проф.Витанов, висеше в една от стаите на Школата и с добронамерена сприхавост ни гледаше неотклонно и подканяше отривисто:

 -Хайде, по-живо, по-живо, какво се влачите!

 Скоро портретът изчезна и повече не се намери.

 С него изчезнаха и много други неща, на първо място-идеализмът и безразличието към парите и властта.

 Припомняне. Шумен е град с добре и дори отлично организирано образование (училища, читалища, библиотеки) още през Възраждането. Веднага след Освобождението, през 1879 г. е устроен Педагогически курс, който през 1919 г. прераства в Пединститут за прогимназиални учители. През 1964 г.вече имаме Факултет-Филиал на СУ, на  практика полувисш институт. През 1971 г. е създаден неназован по име ВПИ, който в 1995 е наречен ШУ ”Константин Преславски”, малко по-късно към името Константин е добавена и титлата му “епископ”. Знаменитият преславски книжовник, избран за патрон на университета, отпраща към миналото на Шумен, съвсем близо до който са разположени първите български столици Плиска и Преслав.Оттук и честите опити да се обявява Шумен за наследник на старобългарската култура от времето на цар Симеон. Това, разбира се, е трудно доказуемо, но веднага се вижда паралелът между миналото и големината на словашкия град Нитра напр.  и

Шумен. Средновековното им минало е сходно, аналогични са и педагогическите трансформации по пътя към узаконяване на Университетите, накрая-и двата града имат по 80 000 жители.

 Възпаление и разгар. Двете шуменски школи, по критика и по старобългаристика просъществуват  с прекъсвания съответно до 1976 и до 1992, de jure Преславска школа

има и днес и през октомври тази година ще отбележи 40 годишнината си. Но докато Школата в Нитра черпи както от средноевропейски, така и от руски центрове, научните образувания в Шумен се градяха изключително върху изданията на Тартуско–Московската семиотична школа и преизданията на автори от групата ОПОЯЗ (Тинянов, Ейхенбаум, Шкловски) или гравитиращи около  нея (Томашевски, Жирмунски, Виноградов). Казано по-конкретно, “школите” в Шумен се захранваха основно от Руската книжарница  в града, опашките за теоретична литература във вторник и петък се извиваха пред нея, имаше и грейнали лица и груби кавги, и искряща самохвална радост, и потно-завистливи драки.

     И за какво, за какво, би запитал не без основание някой днес? 

     За това, че някой се вредил за книгата на Юрий Тинянов, а друг не. На успешно закупената книга от именит теоретик или от т.нар. “Библиотека на костенурката” понякога се гледаше като на кесия със златни наполеони, петица от тогавашното Тото 2 или драгоценен амулет.

    Членове на Кръжока печатаха свои рецензии единствено във в-к Студентски глас (гл. редактор Пейо Димитров, зам. главен-бъдещят председател на Народното събрание Ал. Йорданов), макар, че те биха правили чест на всяко от многобройните литературни издания по това време.Оставаха писмата, внушителен брой писма, които разменяхме постоянно между себе си. Само на П.Димитров писмата бяха по-сериозни и наставнически, критикуваха някакви наши морални и идейни кусури, предлагаха (по-скоро налагаха) идеи. Покойният Мариус Теофилов пишеше писма  всеки ден  или най-малкото пращаше картички с грижливо подбран изглед, който той допълваше с афористичен или язвителен текст, карикатура, всичко това издумано чрез глосолалии, достъпни в много случаи само за нас двамата. През 1984-а получих картичка с изглед от нощна Москва и лаконичен надпис по повод смъртта на единия от първите опязовци:

                                        Viktor Shklovskij е morto

    Тъжен знак за заника и на онези, които го ценяха, макар Шкловски да минаваше за единствения “тарикат” от ОПОЯЗ-а; акад.А.М.Панченко разказваше, че в през 60-е изрядно почерпеният в ленинградския Пушкински дом Роман Якобсон е викнал по адрес на бившия си съратник:

                                            Той, той предаде ОПОЯЗ!

       По-късно бившите членове на Кръжока започнаха да печатат рецензии и статии, най-напред в пловдивското списание Тракия, чиито критически отдел завеждаше Огнян Сапарев, доцент в ПУ.Сапарев се стремеше да прави критика модерна и опозиционна на тази, която се списваше в многобройните столични издания, изобщо да постигне един самостоятелен и обективен критически център. Полонист по образование, с интереси към полупризнатата като наука у нас социология,  той  носеше в себе си далеч по-разкрепостения и либерален дух на полската култура, дори се обличаше провокативно, но за фамозния му бял панталон вече писа Св.Игов в студията си 1968-а. Разчиташе на сътрудничеството на тогавашните си съмишленици Св. Игов, Е. Мутафов и М. Неделчев, както и на значително по-млади, но с близки разбирания  автори–още студенти в горните курсове или току–речи завършили. През 1980 обаче Сапарев (който водеше и Литературно-творческия кръжок Гео Милев на ПУ в най-цветущите му години) замина лектор в чужбина, сп.Тракия престана да бъде критическо Елдорадо и контрапукт на софийското рецензенство и неговите автори се прехвърлиха в софийския журнал Септември, където критическият отдел се подържаше от Б.Ничев, после от З.Чолаков и от Б. Кунчев, само с 4-5 години по-голям от нас, но много рано почнал да публикува. По времето, когато главен редактор на списанието бе писателят Камен Калчев, то си бе извоювало име на сравнително либерално издание, до 1975, когато бе уволнен заради публикуването на един пътепис от Г.Божинов.  

     Важен момент в кратката, но напрегната история на Кръжока по критика бяха лекциите по Теория на литературата на гл.ас.Н. Георгиев.Дълбочина, знание на езици, артистичност, ирония и прекрасно познаване на материала, особено на школите и направленията в естетиката и в съвременното литературознание. Вместо стеснителното благовение, с което българинът обикновено гледа към големите, той ги критикуваше с усмивка, без да му мигне окото. Книгите му-такива, като Българската народна песен (1976), Анализ на лирическата творба(1985, 1994, 2003) и всяка негова статия, особено в сп. Литературна мисъл се купуваха и изгълтваха веднага. Последваха още негови книги и статии, но те принадлежат на друго място и време.

    Своеобразно продължение на отпочнатото от Н.Георгиев, но повече със социологическа заостреност представляваха лекциите по Теория на литературата на О.Сапарев в ШУ, по-нататък пък спецкурс във ВПИ прочете друг именит теоретик, Р.Коларов от Института за литература. Георгиев и Коларов и по-нататък участваха в шуменския научен живот като жури на докторатски конкурси и хабилитации по Теория на литературата.

   Благодарение на основата, положена от тях във ВПИ-Шумен и на по-късното участие на покойния Б. Богданов и Ал. Кьосев от СУ, на М. Неделчев от НБУ и А.Ангелов от Института за литература, в същия ВУЗ бяха организирани и проведени 5-6 подчертано теоретични конференции, наречени сърцато “младежки”(при поне 35 г. средна възраст на участниците). Моторът на тези форуми от шуменска страна бе Яни Милчаков.

  Столица за един час. Кръжокът по критика наистина гледаше на себе си като на столица, с особено пренебрежение и ирония се отнасяше към студентите от СУ по време на конференции (т.нар. ТНТМ и др.).Но липсата на трибуна, разгромът през 1976-а, обезкървеното ръководство и страхът не толкова от проваления гечинмек, колкото от бъдещи репресии го ликвидираха и разпръснаха членовете. Второто обединение, Преславска книжовна школа за кратко време наистина се превърна в Трети Рим на палеославистичните симпозиуми и конференции-с помощта на жадуващата за мероприятия шуменска номенклатура и особено на Центъра по българистика към БАН, ръководен от акад. Е. Георгиев, след това от проф. К. Куев и акад. Д. Ангелов. Важен фактор бяха и честването на многото кирило-методиевски годишнини, продължили 30 г. (1963-1993),“Златното време на старобългаристиката”, както го определяше големият наш медиевист Ст. Кожухаров. То бе отбелязвано с внушителни международни симпозиуми, за които по ред причини властта не жалеше средства, особено през 70-80-е години.

Затихване. Ако приемем, че Пейо Димитров е реалният създател и на Кръжока по критика, и на Центъра Преславска школа, то неговата нечаяна смърт на 1 XII 1992, дошла  вследствие на мълниеносен инфаркт, при това молиеровски, в една от работните стаи на Научния център, постави всъщност демаркационната линия между живота и смъртта на школите. Ще ми се да добавя, че подготвилият толкова учени и преподаватели, професори, доценти и доктори Пейо си отиде като главен асистент; факт изглеждащ малковероятен на фона на днешния “юсеинболдовски” спринт към   титли и длъжности на люде с твърде различна степен на подготовка, но с достатъчно сходни анбиции. Следващата, 1993-а година си отиде Мариус Теофилов, погребан е  близо до любимия си Дебелянов в родната Копривщица. Ал. Йорданов работи в Института за литература, после нагази сериозно в политиката, за да се върне пак в Института, Иван Карадочев известно време бе в критическия отдел на сп. Пламък, публикува впечатляващи материали, подир  промените пое към бизнеса.Един роде‘н критик като Л. Котев стана пръв журналист, белетрист и изобщо културтрегер на Ямбол, твори в къщата си в с. Медвен. Научен център Преславска школа съществува и до днес, почти всяка година се провеждат по някакъв повод конференции и се подготвя поредният том на поредицата ПКШ (16 досега); в това се състои и бъдещето на Школата-организационно-издателски, а не научен център, за което той няма ресурси.

 Translatio. Практически няма идейно-научен пренос нито в литературната критика, нито в старобългаристиката. Наученото в двете шуменски школи, специфичното за тях се смеси с изискванията на софийското Статукво, или с усвоеното по време на редовните аспирантури (поне пет) в Русия.

Табута и снемане на табута. Нямаше табута, засягащи специално школите в Шумен, те съществуваха, но бяха общи за страната. Поради това бе безсмислено и снемането на табутата. Дори опитите на журналистите да узнаят повече за погрома над Кръжока по критика бе посрешнат съвсем безучастно. А един от участниците обобщи позицията на потърпевшите:

              — Знаете какво казват в такива случаи руснаците?

             -То, что было, то и было.   

   Така той финализира и каквината на нашия доклад. За “каквината на поетическото мислене” говореше  Атанас Натев през 1975 г. в една охулена от официалната критика статия в Литературна мисъл, заради която бе снет от длъжността “партиен секретар” на Института за литература.Такава е участта и на школите и кръжоците, на техните участници и на написаното от тях при С о ц а. Но тя заслужава поне да се припомни, особено що се отнася до един извънстоличен научнообразователен център.ШУ.