Златните копита

-Добро утро!

-Добро утро, Ванка! Ти сън не спиш, за да дойдеш.

Всяка сутрин, Иван пиеше кафе пред големия селски магазин. Младият мъж излизаше рано от дома си. Имаше заболяване по рождение, поради което провлачваше единия си крак. Младият мъж имаше навик да изпраща своите приятели от детството на работа. Говореха си, пиеха кафе и половин час след това всеки заминаваше в града. Само Иван се прибираше вкъщи. Той живееше с майка си и с неговата сестра, които също ходеха на работа. От отишлия си без време баща, му бе останал в наследство кон, който носеше хубавото име Вихър. Иван се чувстваше полезен, защото често се случваше да го извикат за някаква работа. Някъде ще прекара дърва, на друго място и боклук ще извози, тор или строителни материали. Конят и човекът бяха неразделни. Думите, които Вихър не можеше да изрече, Иван прочиташе в невинните очи на животното.

В слънчевия есенен ден, пред вратата стоеше възрастен мъж. Той звънна на звънеца. Иван отвори:

-Здравей, чичо Стефчо! — каза младият човек.

-Здрасти, Ваньо! Как си, какво правиш?

-Ами, тъкмо изчистих на коня и щях да мести едни дърва.

Стефан се усмихна и каза:

-Ще можеш ли да дойдеш и с каруцата да прекараме няколко стола и една маса до другата ми къща?

-Ще дойда, чичо Стефчо! — отговори Иван. — Ти си върви, аз след малко ще дойда.

Иван впрегна коня в каруцата. Не бързаше. Внимаваше да не нарани животното. А и то стоеше спокойно, гледайки как младият мъж си провлачваше крака. Отвори голямата порта, седна в каруцата и извика:

— Хайде, Вихъре, хайде момче!

Излязоха от двора и поеха по пътя към дома на Стефан. През две къщи на пейка седях две възрастни жени, една от които се провикна:

— Къде така, Ваньо?

— Добър ден! Отивам до чичо Стефчо, някакви столове и маса да местим.

— Добре, добре, отивай!

Каруцата се движеше бавно.Дотолкова, че Иван чу думите на другата жена, която седеше на пейката:

— Какво да го правят момчето, викат го тук и там. Не че Стефчо не може сам да си пренесе нещата. И кола има, и синът му камионче кара. Ама го съжаляват.

Иван наведе глава и очите му се спряха на копитата на Вихър. Подкани животното да побърза и скоро двамата приятели уверено вървяха по своя път.

Когато пристигнаха в къщата, синът на Стефан ги посрещна и донесе един по един столовете. След това докара и масата и ги натовари в каруцата. Иван направи място на дъската, която използваше за седалка и каза:

— Хайде, чичо Стефчо, сядай! Не тръска, не бой се.

Каруцата се движеше по пътя. Пътниците мълчаха, всеки унесен в мислите си. Не след дълго, пристигнаха пред другата къща на възрастния мъж. Иван слезе от каруцата. След него на земята стъпа и Стефан.

— Остави, Ваньо, аз ще смъкна столовете.

— А, не! — възпротиви се Иван. — Аз с крака не съм добре, но съм здрав в ръцете. Ще оправим всичко.

Стовариха мебелите и ги оставиха пред пътната врата, откъдето щеше да ги прибере синът на Стефан, след час. Иван се качи отново в каруцата и възрастният мъж каза:

-Ето ти тези парички! Толкова мога, дано да стигат за кирията.

Иван се усмихна и отговори:

— То, аз каквото изкарам, отива за коня. Ето, сега трябва да го подковем. Събирам за подкови. И така, за мен каквото остане, обикновено това е малко.

— Е, да не са златни тези подкови? — попита Стефан.

-Не са златни, чичо Стефчо! Златно е сърцето му. Че само с него си споделям и когато ми дотежи, той си ме разбира. Моите приятели ме уважават като човек, но всеки си има грижи и не им е до мен. Казваме си ежедневни неща, шегуваме се и толкова. Но ако се влюбя, на кого да споделя, когато знам, че ще ме подиграят. Нали виждаш крака ми? Макар и да не ми пречи толкова. Срамувам се. И затова с Вихър си знаем тайните и си остават между нас.

Стефан не можеше да каже нищо, освен:

— Довиждане, Ваньо! Пази се! Добро момче си ти!

Иван подкани коня и каруцата тръгна по пътя. Когато стигнаха до къщата, младият мъж разпрегна Вихър, изтика каруцата на мястото, където стоеше и подкара животното в плевнята. Сложи му сено в яслата. Донесе и една кофа с вода. Конят ядеше с такъв апетит, че чак и Иван си облиза устните с език. Вече се стъмваше и беше време, в което конят заспиваше. Той бе легнал на земята. Иван го погали по главата и постоя няколко минути пред прозорчето, от което се виждаше помещението. Тръгна към постройката, в която живееше и изведнъж спря. Обърна се. Погледна към малкото прозорче и се усмихна. Вихър го гледаше с едно око. Сякаш искаше д се увери, че стопанинът му ще се прибере и ще се приготвя за храна, а след това и за сън. Иван му махна с ръка, а Вихър отпусна главата си на пръстения под.

Двамата приятели оставаха със споделеното един на друг, с надеждата, че утре щяха да са отново заедно и да си помагат. Иван — с добротата си, а Вихър — със «златните » си копита.

Явор Перфанов©

24.10.2020 г.

Г. Оряховица