"Наречена с любов"

Елена

Ситният пролетен дъжд беше преминал. По улиците нямаше никой.
Ухаеше на свежест. Само дърветата,раззеленили се, току разпръскваха бавно ситни капки дъжд от клоните си. Слънцето срамежливо се показа зад сивите облаци и обагри с лъчите си всичко.

Къщата на чорбаджи Марко се видеше отдалече, окъпана от светлината. Най-голямата и знатна къща в града. Три ката беше, здрава и солидна. И челядта на чорбаджията беше голяма:трима синове и една дъщеря. Все хубави люде. Петър,най-големият, завършил в странство, сега помагаше на баща си в стопанството. Добре се справяше със сметките. Някак отвътре му идваше, но беше малко сприхав и се караше на работниците. Селяните се бояха от него. Петър имаше малко дете –момченце на 4 годинки. Носеше името на чорбаджи Марко, както си му беше редът. А чорбаджията мило и драго даваше за унучето. Снахата Данаила, мирна и кротка, се грижеше за него. Средният синНикола учеше в Европата. Отпреди 2 години замина мамин Никола и санким само вести пращаше. Не си дохождаше на града. Европа това, Европа онова.Друг свят,друг живот там било. Малкият син на чорбаджи Марко беше левент, хубавец, момите въздишаха по него. Па добър и с благ характер. Думаше се Драган. Все гледаше да помогне, на хората добро да стори. Добра дума всекиму ще каже. Те и селяните затова го тачеха.

Най-малкото дете на чорбаджака беше Елена, само на 18 години, но каква красавица. На майка й се беше метнала. Тънка, изваяна снага, дълги черни коси. Невинна детска усмивка и любознателни очи, които искат всичко да научат. Елена беше слабостта на чорбаджи Марко. Само като го прегърнеше с тънките си нежни ръце и го погледнеше с топлите си кафяви очи, с този благ поглед, и сърцето му се разтапяше. За нея той бе готов на всичко. Разумен чиляк беше Марко, позволи на дъщеря си да учи, искаше да знае като братята си българския, математиката и езици. Искаше дъщеря му да е най-добрата и в знатен род да отиде. А как се гордееше с нея само. Тя имаше благ характер, като брат си Драган, разбираха се двамата и много си споделяха. Елена помагаше на хората и те много я харесваха.

Обичаше децата си чорбаджии Марко. Така, потънал в мисли, той не усети кога се е смрачило навън. Рядко си оставаше по това време у дома, все беше по работа. На прага се появи жена му – болярката Невена.

• -Марко, що чиниш тука в сумрака? Добре ли си? Ще вечеряме вече, хайде идвай, чакаме те.
• -Идвам,Невено, идвам…

Тихият и спокоен глас на жена му внесе душевен мир в неспокойната му душа. Невена беше от стар болярски род. Навремето му беше замаяла главата и сега беше все още хубава, макар годините вече да й личаха. Тя бе господарката на неговия дом. Умна, спокойна и властна жена. Никой не й чупеше хатъра. Думата й на две не ставаше. Всички я слушаха и тачеха. И Марко се вслушваше в съветите й.

Вечерята беше сервирана в голямата одая на долния етаж. Всички бяха на масата и оживено разговаряха, вечеряха спокойно, весело разменяха клюки из града. Коя мома е пристанала, на коя са й напили менците, каква ще е реколтата през годината, как е виното, ей такива неща – обикновени и важни за тях. Хубаво беше, обичаше чорбаджи Марко тези спокойни вечери. Цялото му семейство беше тук. Отмалял от обилната храна и доброто вино, той се отпусна на креслото и блажено заспа.

Елена нетърпеливо чакаше нощта да спусне своя воал, за да изтича на среща с любимия. Само най-малкият й брат знаеше нейната тайна, но си мълчеше и дума не проронваше. Драган виждаше как очите на сестра му сияеха, когато излизаше през градината. На Игнажден, в тъмна доба, той я беше проследил, притеснен от късните й излизания. Вървеше подир сестра си, тихо, затаил дъх. Ако нещо се случеше, беше готов да я защитава. А тя, пъргава като кошута, краката й не стъпваха по земята. Улиците бяха тихи и смълчани. Преминаха площада, провряха се по малка калдъръмена уличка. Драган едва смогваше да догони сестра си. Изкачиха малкото било и Драган съзря в тъмнината камъка – Милин камък, така му викаха. До него нетърпеливо крачеше мъжки силует. Позна го веднага, въпреки тъмнината – това беше Стоил. Елена с радостен вик се спусна към него. А като съзря отдалече как Стоиля нежно я прегърна и тя доверчиво склони глава на рамото му, се оттегли бавно. Добро момче беше Стоил, но Драган знаеше, че баща му не би одобрил женитба с него, не и на единствената си дъщеря. Вечер след вечер тези късни срещи се повтаряха и макар и да не траяха дълго време, Елена и Стоил се наслаждаваха на своята нежна и искрена любов.

В къщата на чорбаджи Марко всичко беше притихнало. След обилната вечеря баща й кротко беше заспал. Сякаш това бе чакала дъщеря му. Елена бързо се огледа дали беше сама и като се заслуша в равномерното дишане на баща си, с леки стъпки напусна стаята. Наметна си тънко наметало и тихичко, на пръсти, излезе от къщата. Премина през задния двор, градината и се спусна по малката калдъръмена уличка.

Ах, как само лудо биеше сърцето й! Ударите му отекваха като камбанен звън. Щеше да изхвръкне. Малките й стегнати гърди бързо се надигаха и спускаха с бесен ритъм. Бузите й горяха, очите светеха с огъня на любовта… Един момък чаровен беше запалил тази искрица и Елена беше лудо влюбена, по детски, в Стоила. Добър, работлив, грижовен, всичко му идеше отръки. Нямаше някой, на когото да не е подал ръка и помогнал. Отрано останал без баща, той знаеше цената на труда. Грижеше се за майка си и малката сестра. Беше умен, начетен и образован, но беден. Искрата пламна между тях и се разгоря с невиждана сила. Все по-трудно им беше да прикриват любовта си. Елена не смееше да продума у дома за него. Познаваше властния характер на чорбаджи Марко и майка си.

Елена бързо и уверено се движеше по калдъръма. Всяка тревичка, всяко камъче й бяха познати по улицата. Окриляна от споделената им любов със Стоила, тя летеше сякаш за срещата с него. Любовта струеше от всяка фибра от младото й стегнато тяло. Очите й горяха с онази любовна страст, която кара краката да се подкосяват. Страст, която само влюбените притежават.

Стоил я чакаше нетърпеливо до големия камък. Само той, камъкът, бе свидетел на техните прекрасни отношения, на техните любовни думи, които си шептяха. Седнали до него, сплели жадно ръце и унесени с поглед напред в бъдещето. Пленени един от друг, докосвайки се с очи, с ръце и нетърпеливи устни, желаещи да поемат глътка любов, горчива, но и сладка болка… Дума си бяха дали заедно да бъдат. Макар да знаеха, че чорбаджи никога не би се съгласил с това. Чакаха с нетърпение Елена да завърши и щяха да избягат другаде. Да започнат свой живот. Но съдбата бе решила друго вместо тях.

Чорбаджи Марко изпрати Елена да учи в Европа. А Стоила – мъка налегна ранено му сърце. Сякаш животът му се сгромоляса и разби надеждата на хиляди парченца. Младият мъж помръкна, само работеше и работеше. От заник до късна доба. Залиня от любов… Старите хора са казвали, че от любов се умира… Та така и наш Стоил. Залиня от мъка, срина се и заболя…

Мина не мина месец-два и се спомина… А какъв здрав и прав левент беше… Момите все него гледаха. Когато Елена се прибра след 2 години, намери само кръста на гроба му. Почерни се това младо момиче. Често я виждаха да седи на камъка и горчиви сълзи да рони. Бе се разделила с най-милото – любовта на живота си. Сякаш времето за нея бе спряло. Така и не погледна друг мъж. Докато един ден, сама разперила ръце, полетя над бездната от камъка. Тръгна за далечен път, там, където я чакаше любимият. Огромна бе скръбта и мъката на чорбаджии Марко и челядта му. Цяло село жалееше със тях. Животът му се скърши на две. Бе загубил най-милото си дете.

Оттогава този камък се нарича Момин камък. Хората от уста на уста разказват легендата за чорбаджи Марковата Елена. До камъка и сега може да се намери букет полски цветя, оставени от незнайни хора. Символ на неопетнената, безкористна и чиста любов!

Авторът не знае дали съществува такава легенда, всичко е плод на творческо въображение. Всякаква прилика с действителни лица е случайна.