Бродячие собаки (перевод с болгарского языка)

Бродячие собаки (перевод с болгарского языка)

Когда вечером город затихает, уличные шумы накатывают на дома волнами. По улицам проходят группы молодых людей. Они воодушевлённо скандируют: «Болгары ‒ победители!» Наверное, они с футбольного матча. Мы так привыкли к этой речевке, что, едва услышав про футбол, начинаем ее скандировать и доказывать, что «и Господь наш Бог – болгарин». Как же живётся нашим бедным соседям из других стран, у них-то нет таких родственников!… С ближайшего аэродрома поднимается грузовой самолет и с ревом пролетает над крышами. От его вибраций включаются сигнализации у припаркованных вдоль тротуаров машин, и начинаются страшный вой, лай и визги, как будто мы попали в заповедник "Серенгети" и разбудили всех его обитателей. Сигнализации срабатывают дружно, особенно во время грозы, стоит только ударить грому небесному. Некоторые системы, правда, включаются и в полной тишине, без особой причины. Наверное, у них не выдерживают нервы от ожидания, когда ни один вор не пытается их обезвредить, и они начинают визжать, хрюкать и орать: «Держи вора!».  

С воем сигнализаций смешиваются лай и скандирование бродячих собак. Псы ночи напролет обсуждают свои собачьи дела и обмениваются ценной собачей информацией. Если прислушаться повнимательнее, можно услышать, как один пёс говорит другому, живущему в том же квартале: «Привет, братишка! Куда ты подевался, я тебя давно не видел!». А братишка ему отвечает: «Меня подбили сбегать на Дунайский мост».  – «Да стоило ли туда мотаться! ‒ удивляется первый.  – Только чтобы мост пометить!» А тот ему отвечает, что они ходили не только мост пометить, но и посмотреть на румынских девушек лёгкого поведения и потереться об них, если получится. На Дунайском мосту, говорят, полно этих румынских цветочков. Первый братишка бормочет что-то и добавляет, что власти собираются строить новый Дунайский мост – между Видином и Калафатом, чтобы быстрее было добираться до Солуни и Фессалоников. «А это разве не одно и то же?» ‒ «Может и одно и то же, но я слышал, что его так называют, потому и тебе передаю, я же не хочу тебя подставить!». «Верю! – отвечает второй братишка, – а то какие ж мы тогда будем братья, если начнем друг друга подставлять, как эти народ подставляют: называют его то народом, то населением. Наш бедный народ не знает, что ему делать, чешет в затылке и соображает, народ он или население». Тут они вспоминают, что когда-то люди путали Деда Мороза и Санта Клауса. «Ну не знаю! – восклицает один. – В наше время не то что раньше, когда никто ничего не знал, негде было прочитать! Сейчас, если хочешь чего-нибудь узнать, берешь газету и читаешь. Газеты сейчас обо всем пишут, а раньше всё больше молчали и прятали информацию, как блоху в штанах. А сейчас ничего не прячут, а наоборот – оголяют. Сколько государство и народ ни стараются свои штаны застегнуть и подтянуть потуже, газетчики это замечают, штаны с них стягивают – и сам видишь, что из этого выходит!».

Временами доносятся лай и визги, как будто все псы в квартале разговаривают одновременно. «Что там происходит?» — спрашивает один братишка. ‒ «Да, собачья свадьба пришла. Зовут на нас всех в аэропорт». «А зачем?» ‒ «Да шасси самолётные метить. Говорят, завезли много новых самолётов: боингов и аэробусов. Только непонятно, с налогом на добавленную стоимость или без».

Заспанный голос подтрунивает: «А дед ваш в свое время только и делал, что шасси у самолетов метил». Несколько собак отбрехиваются, что их дед не метил самолетов, а был сторожем на пастбище, охранял овечьи стада от Карпатских волков. Тогда Дунайского моста еще не было, и волки не могли по нему перейти; так они ждали, пока река замерзнет и переходили по льду. Деды нынешних бродячих собак стояли на страже моста и прогоняли белых волков обратно за реку, в румынские земли. Все единодушно соглашаются, что их деды были настоящими волкодавами, а сейчас, кто посмотрит на нас – на людей не похожи, так, бродим туда-сюда, потому нас и называют бродячими собаками, не то что деревенских. Чей-то голос добавляет, что деревенские были больше дворовыми собаками, чем домашними, и хозяева сажали их на цепь, а эту цепь потом назвали собачьей. Кто-то тенором пролаивает в темноте, что никогда не встречал живого волка, только один раз видел, как человек вел медведя на цепи. Его вели по городу, и он перебудил всех собак в квартале, «потому что, мы, может, и брошенные хозяевами, но не настолько пропащие, чтоб не отличить домашнее животное от дикого, даже если оно на цепи!». Тот же голос просит объяснить разницу между светофором и семафором. На помощь приходят собаки, живущие в районе иностранных посольств, и объясняют, что разница между светофором и семафором почти такая же, как между офсайдом и инсайдом.

Тенор благодарит за помощь: «Теперь все понятно!», а заспанный голос фыркает: «Еще бы непонятно, когда мы со своей стороны ему все объяснили подробнейшим образом!».

Вот о чем разговаривают бродячие собаки под покровом темноты, а сигнализации молча слушают их, потому что сигнализация – такая штука, только и может что выть время от времени, а на разговор ее не хватает, куда уж ей о семафорах рассуждать! Слышно, как чья-то стая запевает: «Видин, Калафат, Дунайский Мост, Фессалоники, у-у-у, гав!» И хотя приближаются Новый год и Рождество, я никогда не слышал, чтобы бродячие собаки обменивались информацией по этому поводу. Не то что мы, люди, так привыкли к этим новогодне-рождественским новостям и столько шума создаем вокруг них, что становимся похожи на сигнализации автомобилей, брошенных тут и там на софийских улицах.

У-у-у!.. Веселого Рождества и Нового года !!

 

Бродячие собаки (подстрочный перевод) — не использован

 

Скитащите градски кучета (оригинал) 

Автор Йордан Радичков

Когато вечер градът притихне, шумовете на махалата започват да нахлуват в къщата на талази. По улиците преминават групи млади хора и скандират въодушевено: „Българи-юнаци!“ Навярно са били на футболен мач. Ние до такава степен свикнахме с това: „Българи-юнаци!“, че щом чуем думата футбол, веднага започваме да скандираме и да настояваме, че „Господ бил българин“. Какво да правят горките наши съседи, като си нямат такива роднини!… От близкото летище излита тежък самолет и преминава с грохот над къщите. От вибрацията алармените системи на паркираните по тротоарите автомобили се задвижват и започва страховито виене, лай и квичене, все едно че сме попаднали в резервата „Сепенгети“ и сме разтревожили всичките му обитатели. Тези алармени системи се задействат групово и когато има бурю и някъде наблизо падне небесен гръм. Някои системи обаче се задействуват и при най-пълен покой, квичат, грухтят и вият без никаква видима причина. Вероятно се изнервят от чакане и когато продължително време никой крадец не посяга към тях, те почват да пищят и да викат из цялата махала: „Дръжте крадеца!“

Помежду алармените системи се смества и лаят и скандиранията на скитащите градски кучета. Кучетата през цялата нощ си говорят на глас за своите кучешки работи и си разменят кучешка информация. Ако човек се заслуша по-внимателно той ще чуе как някое куче подпитва друго махленско куче: „Здравей бе, братовчед! Къде се изгуби, та те нямаше толкова дълго време?“, братовчедът отговаря: „Подлъгаха ни да ходим на Дунав-мост.“ — „Че то струва ли си човек да бие толкова път — чуди се братовчедът. — Само за да препикае Дунав-мост!“ Братовчедът му отговаря, че си струва и освен препикаването на Дунав мост щели да видят и румънски флорици и да се поотъркат в тях. На Дунав-мост било пълно с румънски флорици. Първият братовчед промърморва нещо и допълва, че властите планирали да се направи втори Дунав мост между Видин и Калафат, за да се стигало по-бързо до Солун и Тесалоники. „Че то не е ли едно и също?“ — пита братовчедът, а братовчедът му отговаря: „Може и едно и също да е, аз обаче чух да го казват, затова и на теб ти го казвам по този начин и да знаеш, че никак не те подвеждам!“ „Зная — казва братовчедът му, — иначе какви братовчеди сме, ако седнем да се подвеждаме, както подвеждат народа, като го наричат ту народ, ту население. И той, горкият народ, като не знае какво да прави, почесва се по врата и се чуди народ ли е или население.“ Братовчедите си припомнят, че по същия начин хората объркали Дядо Мраз и Дядо Коледа. „Ами, не знае — възкликва единият братовчед. — Сега не е като едно време, когато никой нищо не знаеше, нямаше къде да го прочете! Сега, ако искаш да знаеш нещо, вземаш вестник и го прочиташ. Сега вестникът пише за всичко, не е като едно време да се спотайва и да мълчи като бълха в гащи! Вестникът сега не само че не мълчи, ами всичко разгащва. Колкото и хората и държавата да се грижат да се огащват и да си връзват гащите, вестникът гледа да ги разгащва и ела да видиш какво става!“

По някое време се чува внезапна врява, сякаш всичките кучета на махалата заговарят едновременно. „Какво става?“ — пита братовчедът. „Дойде кучешката бесовица от аерогарата — отговаря му братовчедът. — Канят ни да идем всички на аерогарата. И за какво да ходим?“ „Ами да препикаваме колесниците на самолетите. Имали много нови самолети, боинги и аеробуси. Обаче не знаем дали са с данък добавена стойност или са без данък добавена стойност!“

Пресипнал кучешки глас възразява: „А, дядо ви едно време все колесници на самолети е препикавал.“ Няколко кучета се обаждат, че дядо им не е препикавал самолети, но е бил пазач на мандра и е пазил стада от бели карпатски вълци. Едно време не е имало Дунав-мост, за да минават по него вълците, ами те чакали реката да замръзне и са минавали по леда. Дедите на днешните скитащи градски кучета са стоели на стража и са прогонвали белите вълци оттатък реката из влашките земи. Кучетата се съгласяват взаимно, че дедите им едно време са били истински вълкодави, е ние, ако ни погледне човек сега — на хора не приличаме, само дето се скитаме нагоре-надолу, та от многото скитане ни излезе и името скитащи градски кучета, а не селски. Някакво куче допълва, че селските кучета били повече дворни кучета, затова стопаните им ги държат вързани на синджир, а самият синджир се бил казвал кучешки синджир. Едно тенорче се обажда в тъмното, за да съобщи на себеподобните от махалата, че не е виждало жив вълк, а само веднъж било видяло как някакъв човек водел вързана на синджир мечка и мечката, като минала през махалата, разлаяла всичките кучета, „защото ние може да сме изоставени от стопаните си, но не сме чак толкова загубени, че да не различаваме питомното от дивото, па макар то и да е вързано със синджир!“. Тенорчето подпитва побратимите дали биха му обяснили разликата между светофар и семафор. На помощ тук се притичват и кучетата от районите на чуждите посолства, обяснявайки, че разликата между светофар и семафор била като разликата между офсайд и инсайд.

Тенорчето благодари, заявявайки, че е почти наясно относно семафора и светофара, а един пресипнал кучешки глас се обажда, за да каже: „Как няма да е наясно, като всичко от наша страна му се обясни по-подробно!“

Ето за такива и други подобни на тях работи си разговарят скитащите градски кучета под прикритието на тъмнината, а алармените автомобилни системи мълчат и слушат, защото алармената система е таквоз нещо, че може да вдига само аларма, а за разговор хич не го бива, камо ли да се замисли за разликата между светофар и семафор. Чува се как група кучета запяват: „Видин, Калафат, Дунав мост, Тесалоники, ау, ау, ау, баф!“ И макар че иде Нова година и Коледа, нито веднъж не чух скитащите градски кучета да си разменят новогодишна или коледна информация, както ние хората например сме свикнали с новогодишната и коледна информация и такваз аларма вдигаме със своята информация, че досущ заприличваме на алармените автомобилни системи, разпръснати по софийските градски улици.

Ау, ау, ау… Весела Коледа и честита Нова година!

Оригинал опубликован здесь: https://royallib.com/read/radichkov_yordan/skitashchite_gradski_kucheta.html#0

Московцева Ольга, Россия, г. Москва

0
22:16
855
RSS
06:50
Ольга, Ваше произведение принято! Удачи в конкурсе!!!
Благодарю Вас, Ирина!