Бялото бастунче

Бялото бастунче

    Борис се беше родил с увредено зрение. За него се полагаха специални грижи. Учеше в помощно училище и се стараеше да има добър успех. Живееше с родителите си в апартамент, близо до центъра на града. Болестта му прогресивно се развиваше и преди няколко години той загубил спосособността си да вижда. Трудно свикна с мисълта за слепотата си. Не можеше да се радва на красотата на изгрева, нито на спокойствието на залеза. Постепенно започна да търси живота чрез слуха си. Беше топъл октомврийски ден. Борис седеше на стола в неговата стая. Обърнат към прозореца, той се наслаждаваше на топлината. Слънцето галеше лицето му и му носеше усмивка. Младият мъж беше силен и със здраво тяло. Кръвта му кипеше. Не му се стоеше на едно място. Когато искаше разходка, баща му го придружаваше или в парк или до някое кафе.
— Татко! Татко! — извика Борис.
— Ида! Какво има?
— Искам да се поразходя, но този път сам.
И друг път беше излизал без придружител, родителите му го пускаха. Градът бе малък и хората се познаваха. Бащата му помогна да се облече, донесе му обувките, сложи ги на краката му и каза:
— Внимавай, Боре! Пази се!
Целуна го по челото и го изпрати до входа на блока. Борис вървеше бавно. Улиците бяха опасни за него. Имаше дупки, в които можеше да се спъне. Той почукваше с бялото си бастунче по асфалта, сякаш да усети къде е доброто и къде лошото, за да върви без да се удари. Пресече на пешеходната пътека и се качи на тротоара. Хората му правеха път, поздравяваха го. Той отвръщаше с усмивка. Няколко пъти излизаше от бордюра и стъпваше на платното за движение. Повечето шофьори спираха и изчакваха, но имаше и такива, които свиреха с клаксоните и му подвикваха. Борис се усмихваше смутен и се качваше отново на тротоара. Чувстваше се гузен от това, че е сляп. Той се разхождаше и усещаше слънчевите лъчи по лицето си. С върха на бастунчето си докосна нещо твърдо. Стори му се, че е пластмаса. Отдръпна се. Продължи напред. Зад него се чу глас:
— Бореееее! Хей, Боре!
Борис се спря. Една ръка стисна неговата.
— Ела да изпием по едно кафе. Седнал съм тук.
Двамата мъже се запътиха към масата. Сервитьорът дръпна стола и слепият мъж се настани удобно.
— Аз съм Коста, помниш ли ме, седяхме на един чин? — попита го приятелят му.
— Даааа! Коста, много се радвам, че се обади!
— Разказвай сега, как си?
Борис отпи от кафето и започна своята тъжна история.
— Ослепях, Коце. Не виждам нищо. Майка и татко се грижат за мен както за малко дете. Не мога да се влюбя, нито да погледам филм. Рядко излизам навън. Но много ми е мъчно, че не мога да съм полезен. Чувствам се ненужен.
Коста го слушаше. Не се опита дори за миг да го прекъсне.
— А ти как си? — попита го Борис.
— Аз имам частен бизнес. Със съпругата ми ръководим малка фирма. Имаме две дечица, на седем и на девет години. Не ни е никак скучно.
Двамата съученици си спомниха весели случки. Платиха сметката и Коста каза:
— Боре, имам едно предложение. Какво ще кажеш да се грижиш за децата ми, за няколко часа след училище, докато се върнем с жена ми?
Борис онемя. Топлина се разливаше по цялото му тяло. Ако имаше очи, може би щеше да заплаче. Никой досега не му беше предлагал работа. Всички го съжаляваха.
Коста го закара с колата си до входа на блока, уговориха се за следващия ден и слепият мъж се прибра. Сподели на родителите си и тримата седнаха да вечерят. Борис трепереше от щастие. Нямаше търпение да бъде сред хора. На следващият ден, дойде служебен автомобил. Шофьорът помогна на слепия мъж да се качи в колата. Взеха децата от училище и се запътиха към жилището на Коста. Първите минути заедно минаха в опознаване. На хлапетата им беше ин тересно, как може човек да не вижда. Но бързо свикнаха с това. Борис се държеше приятелски с тях. След като научиха уроците си, слепият мъж им говореше за различни неща. За лъжата, за кражбата, за доброто и злото. Децата виждаха света през незрящите очи на младия мъж. Те попиваха всяка негова дума. Уважаваха го, защото въпреки нещастието си, той беше с добра душа.
А Борис се прибра щастлив от детската топлина. Подпря бялото бастунче на стола. За първи път той му се усмихна. С благодарност за това, че му помага да ходи при децата.
Радваше се, че бе видял доброта в тъмнината.

Явор Перфанов