Близостта

Близостта

Близостта е естествена необходимост на човека. Тя е от рождението му до последния дъх. Всеки от нас има нужда от това да има някой, който да допълва душата му. Усещането е уникално и всички желаят това.
Хубаво е, когато приемаме човек в сърцето си да направим и място за разочарованието. Толкова сме ентусиазирани, щом срещнем близост, че я мислим за вечна. Изолираме се от света и живеем само с мисълта за обичания човек. Близостта намалява разстояния и не е нужно двама да бъдат физически близо толкова, че да се докоснат. Достатъчно е да усещат присъствието на другия в живота си и да се чувстват нужни един на друг. В началото тази близост е толкова силна, че имаме чувството, че нито думите, нито обажданията и писането са достатъчни. Все не стигат. Изпитваме необходимост от още и още. Но всичко това е до този момент, в който започнат чувствата. Когато близостта премине в любов. Знаем, че обикновено единият обича, а другият не толкова. Започва едно очакване да се чуе телефонен звън, да дойде съобщение от любимия човек. И с времето, тези толкова чакани неща спират. Няма ги. Нито ни търсят, нито си спомнят за нас. Близостта се превръща в болка. Толкова силна, дори изгаряща. Питаме се, такава ли е необходимостта ни от близост, че да си струва да изпитваме болезненото мълчание? Толкова ли сме слаби, за да зарежем всичко и да отидем там, където ще почувстваме обич и разбиране? Толкова ни боли, че дори не искаме да си отговорим на тези въпроси. А близостта е като храната. Когато ни омръзне нещо, ние го заменяме с друго, но не спираме. Жизненоважно е. Ако някой се е отдръпнал от нас, го е направил заради друг човек. Защото близостта е необходимост.
Да се сближим с някого не става насила. То е непринудено. Случва се на мига. Виждаме сходни интереси, допълваме се. Топлината е във и около нас. Тогава нищо друго няма значение. Разбираме, че всъщност светът е за двама. Живеем с радостта и болката на другия. Събуждаме се и заспиваме с мисълта за него. Свикваме с това и мислим, че е безйрайно. И се сбуждаме изведнъж. Стряскаме се. Разбираме, че всъщност вечни неща няма. Близостта е изгубена. Но ни е било толкова хубаво, че сме готови да се впуснем в следваща, дори да знаем, че отново може да ни донесе болка. Защото няма по-хубаво от първите мигове на близостта и даваме всичко, за да ги изживеем отново, без да мислим за другото.
Близостта е част от живота ни.
Близостта е миг.
Да се наслаждаваме на тези съкровени моменти, без да разсъждаваме.
Близостта не търпи въпроси.
Тя дава всички отговори в този живот.

Явор Перфанов
05.07.2020 г.
Г. Оряховица

Разказът е от «Темата на Явор Перфанов».

https://www.facebook.com/groups/1103111313382365/?ref=bookmarks