Какво ще кажат хората

Колко неща биха се случили, колко мечти щаха да се сбъднат, ако не сме се съобразявали с хората.

А какво ще си кажат те, би трябвало да вълнува само тях.

:)

Разказ от книгата ми «До следващото влюбване».

:)

Какво ще кажат хората

    Марин, седемдесет годишен мъж, живееше в голяма къща, близо до центъра на града. Беше се пенсионирал преди няколко години и дните му минаваха в грижи за дома. Сутрин се събуждаше рано. Излизаше навън. Поглеждаше към двора. Правеше си план, какво можеше да свърши. Закусваше и започваше своята работа. Имаше голяма градина. Ограда я делеше от улицата. След като жена му си бе отишла от този свят, възрастният мъж бе останал сам. Имаха син и дъщеря, които отдавна бяха напуснали родния си град. Живееха далеч и рядко си идваха за да видят баща си. Силите на Марин намаляваха и той осъзнаваше това. Все по-често се изморяваше и не довършваше това, което беше започнал. В късната есен, работата в една къща беше много. От дърветата падаха листа всеки ден, градината трябваше да се чисти и да се подготвя за зимата.
Неделя, в средата на октомври. Беше топъл есенен ден. Марин косеше тревата с електрическа машинка. Потърка с ръка по потното си чело, погледна часовника си. Поклати глава, беше наближило обяд. Оставаше му да окоси още малко, но усещаше умора. Прибра косачката под сушинката до лятната кухня. Тръгна по пътеката, която водеше към входната врата. Излезе на улицата и седна на пейката пред своя дом. В почивния ден, по улицата вървяха много хора. Те отиваха или се връщаха от близкия парк. Марин седеше и гледаше към минувачите. Търсеше с поглед очите им и се усмихваше. Той вярваше, че хората гледат към градината му и се възхищават от чистотата и от това, че стопанинът се грижи добре за своята къща. А хората го отминаваха, всеки със своите си грижи, със своя си живот. Някои от тях го поздравяваха, други, не. Старецът потрепера. Беше топло, но ниското есенно слънце, носеше освен топлина и хлад. Той усети как някой се приближаваше към него, обърна се и видя своя съсед Атанас. Също пенсионер, но на години беше по-млад.
-Здрасти, Марине! Какво правиш? — попита съседът.
-Седя тук — отговори Марин. — Почивам си.
Възрастният мъж плъзна ръката си по гърдите. От няколко дни усещаше стягане там. Но се успокояваше, като си мислеше, че е от тъга по своите близки. От самотата. както буца засяда в гърлото и спира пътя на мъката, която остава в сърцето.
-Защо се държиш за сърцето, какво ти е? — попита Атанас.
-Нищо ми няма, нещо ми стяга душичката май.
Съседът вдигна глава, погледна към Марин и каза:
-Е, как няма да те стяга, та ти не се спираш. Нали те гледам, от сутрин до вечер, все мъкнеш нещо, все работиш. С празни ръце не съм те виждал. Я с лопата, я с мотика или с кофи с боклук. Трябва да намалиш малко с тази работа.
Марин се усмихна, а ръката му натисна по-силно областта на гърдите.
-Как да спра, Наско? — каза той. -Как да спра, какво ще кажат хората? Че откакто съм пенсионер, съм занемарил всичко. А виждаш, няма кой да ми помогне. Градината ми е към пътя. Хората минават, гледат я и се радват, защото е красива. И знаят, че само аз, с двете си ръце съм направил всичко. Виж ми дръвчетата, прави, подредени като под конец. Сега ще се довърша с косенето и ей там, виждаш ли, паднала е малко мазилка. Ще си забъркам малко вар и цимент и ще го подмажа. Какво ще кажат хората? Хубава къща, а порутена. Не бива!
Марин стана от пейката, подпря се на оградата и тръгна към двора. Атанас го изпрати с поглед. Гледаше го и клатеше глава. «Какъв човек беше, времето не прощава, ама инат»-помисли си той.
Следобедът мина в косене и изхвърляне на събраната трева. Марин измете и листата по двора. Беше станало хладно и той се прибра в голямата къща. Седна на терасата и гледаше към градинката. Спомняше си пълния с топлина дом. За времето, когато и жена му и децата им си бяха тук. Колко радост и щастие пълнеха празните сега стаи. Беше още светло, но старият човек се чувстваше изморен и се прибра вътре. Легна на дивана в кухнята. Погледна към гърдите си, но се учуди, ръката му я нямаше върху тях, а усещаше тежест. Унасяше се. Погледна към часовника на стената, беше рано. Опита се да стане, но тавана се завъртя пред очите му и старецът се отпусна безпомощен. Сякаш филмова лента се прожектираше в съзнанието му. Кадър след кадър от различни дни и спомени от живота му.
Тъмнината навлизаше в големия двор. Тя бързо обхвана окосената трева и красиво подредените дръвчета. Вече не се виждаха от улицата. Беше тъмно и хората се прибираха от разходка в почивния ден. Марин се опитваше да стане, но щом си повдигнеше главата, отново всичко му се завърташе и лягаше пак. Искаше да вземе телефона си, който беше оставил на масата, но не успяваше, беше му далеч. В отчаянието си, възрастният мъж затвори очи. Не можеше дори да заспи. Въртележката не спираше да взема от силите му. Чу се почукване на вратата. След няколко секунди се хлопна още веднъж. С изнемощял глас, Марин каза:
-Влез!
Вратата се отвори и в стаята влезе съседът му. Той се втурна към леглото. Разкопча ризата на стареца и каза:
-Какво ти е? Хей, чуваш ли? Какво ти е?
-А, нищо! — отговори Марин. — малко ми е лошо.
Атанас го изгледа продължително. Лицето на възрастния човек бе покрито със ситни капчици пот.
-Ще се обадя на Бърза помощ!
-Недей! — каза Марин. -Какво ще си кажат хората. Ще помислят, че като съм дъртак, съм и пътник. Ще се оправя.
Няма такива работи, ей сега звъня! — убедително каза съседът.
След около десетина минути, пред къщата спря линейка. Екипа от медици влезе в стаята. Измериха кръвното на болния човек. Преслушаха му гърдите. Видяха му пулса. Докторът се обърна към Атанас и каза:
-Вие близък ли сте му?
-Не, комшия съм.
-Човекът има ускорен пулс и високо кръвно. Ще се наложи да го вземем в болница.
-Аз ще дойда с моята кола — каза Атанас. -Щях да го докарам, но се изплаших, не знаех какво му е и не исках да стане по-голяма беля. Идвам след вас.
Линейката спря пред болницата и болния бе откаран в спешния кабинет на носилка. Направиха му изследвания. Биха му инжекция. Докторът излезе навън, повика Атанас и му каза:
— Преуморил се е човекът. И вдигнал кръвно и пулса му бе висок. Сега го стабилизирахме. Но ще се наложи да остане тази нощ тук, под наблюдение. Ако има нужда и следващите дни ще е на лечение. Ако искате останете с него докато заспи, за да е спокоен.
Санитарка настани Марин в болничната стая. Дойде и медицинска сестра, която включи система в ръката му. Атанас влезе в стаята и седна на леглото до своя съсед. Изчака персонала да излязат. Гледаше към болния човек. Изглеждаше по-добре.
-Как си, Марине? -попита Атанас.
-Не виждаш ли, как съм?
Старецът погледна към прозореца. Отвън беше тъмно, но небето бе посипано със звезди. Атанас протегна ръката си и зави с одеялото своя съсед. Погледна го в очите и каза:
-Добре, че оставяш ключа от вътрешната страна на вратата. Видях, че у вас не свети и се усъмних. Никога, досега не е било тъмно. Винаги виждах крушката в стаята ти.
-Благодаря ти! — отговори Марин. — ако не беше ти, кой знае какво щеше да стане. Няма кой да ме погледне.
Атанас се усмихна и рече:
-И сега, какво ще кажат хората, а? Дето все се притесняваше за техните думи. Къде са тези хора, да ти помогнат? Аз не ги виждам.
Марин сведе поглед. Мълчеше. Погледна към Атанас, но не каза нищо. Сложи си ръката отново върху гърдите. Този път го стягаше тъгата и мъката, причинени от самотата, настъпила в живота му. Атанас седна удобно на съседното легло, хвана за ръка възрастния мъж и каза:
— Знаеш ли, Марине, ще ти кажа няколко думи. И аз бях така, като теб. Все, какво ще кажат хората. Така се и ожених. Майка и татко, лека им пръст, се бяха притеснили, че хората са си мислели, че нещо ми има, щом не съм се задомил като млад. Взех си жена, която не познавах, нито бях влюбен в нея, нито я обичах. Съдбата ни го върна, не можахме да имаме деца. И така, живяхме един с друг, но без топлина, докато Господ не прибра жената при него. Тя не беше виновна за нашия сив живот. Просто не бяхме намерили хората, с които да изживеем щастливо своите дни. Дълги години работих в завода, с малка заплата. Не смеех да напусна, а не ми стигаха парите. И пак, заради хората. Какво щяха да кажат, като ме видят, че си сменям работа след работа. Да си помислят, че съм непостоянен. И така, пенсионирах се, с ниска пенсия. Не можех да свикна със самотата. Изпаднах в дупка. И тогава осъзнах, че хората, които щяха да кажат нещо, вече не съществуваха. Нямаше никой. Никой не ми помогна да изляза от това състояние. Какво щяха да кажат хората ли? Вече не ме интересуваше. Само ми стана мъчно, че времето, загубено за тяхното мнение, никога нямаше да се върне. Това бе целия ми живот. Живян не както аз исках, а както хората. И затова днес като те гледах навън, как се стараеш да изглежда всичко добре, ми стана жал за теб. Защото виждаш, сега си сам.
Докторът влезе в болничната стая. Измери кръвното налягане на Марин. Преслуша му сърцето отново. Усмихна се. Застана до вратата и каза:
-Мога само да се радвам, че нещата отиват към подобрение. Според мен всичко е от преумора. След няколко дни ще можете да си пиете ракията заедно щом сте приятели. Разбира се, с мярка.
Атанас и Марин се спогледаха и в един глас казаха:
-А, какво ще кажат хората?
Тримата мъже се смееха и стаята се оживи от весело настроение. Марин щеше да пренощува в болницата под наблюдение на медиците. Атанас щеше да се прибере в своя дом.
А хората, хората, даже не подозираха, какво се бе случило.

Явор Перфанов