Море и огън

Разказ от книгата ми «Бримките на живота».

:)

Море и огън

-Тате, обичам морето, но не съм предполагал, че до него ще срещна голямата любов. — каза Стефан.

Баща му го погледна и се усмихна. Сложи едно дърво в камината и седна до сина си на големия диван и каза:

— Когато беше момче, точно на това искахме да те научим с майка ти. Да знаеш, че любов е тази обич, намерила те на място, което обичаш. А ти я търсеше на всяка цена, помниш ли?

-Да! -отговори Стефан.

Баща му се усмихна и продължи:

— С майка ти много тъгувахме, когато те виждахме, как се влюбваш, как се раздаваш. И после тези жени, в които беше влюбен си тръгваха, а ти страдаше заради несподелената любов. Но ти не ни слушаше. Явно трябваше сам да стигнеш до това, да го разбереш.

Възрастният мъж сложи още едно дърво в камината.

-Виж, момчето ми! Всеки открива любовта по свой начин. Аз, например, аз я намерих в огъня. В него се стоплих и разбрах, че топлинката е в основата на всяка обич. Така открих майка ти. Обичах я и още я обичам, макар и да не е сред нас.

Стефан погледна баща си в очите и каза:

— Морето, тате, един път е тихо, друг път е бурно. Как може да ме срещне с голямата любов, след като е толкова непостоянно? Няма ли и тя да си тръгне?

Баща му отново се усмихна и отговори:

— Да, сине! И е бурно, и е тихо. Но и е дълбоко. Само когато има дълбочина, тогава чувствата са истински. Морето е уникално. Приливът изхвърля излишния пясък и го оставя хората да го тъпчат. А отливът прибира водата и душата на морето е чиста. Там е любовта, която си заслужава.

Възрастният мъж отвори вратичката на камината и разръчка с ръжена горящите дървета. Едно въгленче падна на килима. Стоян бързо стана от дивана, взе горещия въглен и го сложи в сандъчето, в което хвърляха пепелта.

— Видя ли? — каза баща му. -Видя ли, че и при огъня има излишни неща, които той не желае да са сред пламъците и ги изхвърля? Така е и при човек, Стефчо. Махаш ненужните хора в живота си. Изчистваш всичко, което ти носи тъга и ти пречи. И виждаш, че точно тогава, голямата любов те намира. Нали момчето ми?

-Да, тате!

Стефан се усмихна, прегърна баща си и двамата се отпуснаха на мекия диван. Наслаждаваха се на топлината в спокойната неделна вечер. Всеки със своите мисли.

За дълбочината.

За топлината.

За морето.

За огъня.

За истинската любов.

Явор Перфанов