Печените картофи

Печените картофи

В държавата имаше криза. Заводите съкращаваха своите работници. Бавеха се заплатите. Хората живееха трудно и едва свързваха двата края. Павел работеше във фабрика за тухли. От пет месеца преживяваше с парите, които всеки месец получаваше като аванс. Живееше с десетгодишната си дъщеря Таня. Съпругата му беше заминала в Италия. И както се случва в повечето семейства, тя имаше връзка с италианец и остави Павел и Таня сами. Наближаваха празници. Младият мъж беше в неплатен отпуск. Имаше надежда в поредните обещания от ръководството на завода, че ще получи поне една заплата. Всеки ден ходеше до банкомата, но разочарован се прибираше у дома без пари. Таня беше в коледна ваканция. Детето помагаше на баща си, носеше дръвца от мазето, миеше съдовете. Четеше книжки, рисуваше. Павел се стараеше да бъде топло, чисто и уютно. Той се успокояваше, че има още няколко дни до Рождество. В главата му се блъскаха идеи, как да осигури подарък на Таня. В такива времена на оскъдица, хората се затваряха в себе си и се губеха много приятели. Човек ставаше саможив и живееше само в кръг от най- близките. Беше студена сутрин. Павел се събуди. Погледна календара. Датата бе отбелязана в червено. Коледа. Обърна се и видя личицето на дъщеря си. Толкова тихо и спокойно спеше. Погали я по косата и стана. Облече се, направи си кафе и се замисли. Какво да направи за да се почувства празника днес? Реши да излезе и да търси начини за това. В главата му излизаха идея след идея, но той се отказваше от тях. Имаше един приятел. Познаваха се от деца. Павел нямаше изход. Тръгна към жилището на Иво. Щеше да му иска малка сума на заем, колкото да купи продукти за празничната трапеза. Беше му неудобно, но си даваше кураж, заради детето. Спря се пред входната врата и натисна звънеца. Ръцете му се бяха изпотили от срам и напрежение. Иво отвори и се усмихна.
— Здрасти! Павка, какво те води насам?
Павел наведе глава, мълчеше. Мина минутка. Погледна Иво в очите и му каза:
— Минавах и реших да ти пожелая весели празници!
Стиснаха ръцете си и се разделиха. Със свито сърце, мъжът се прибра вкъщи.
— Тате! Тате! Виж, сложих дърва в камината. Топличко е нали?
— Топличко е, детето ми.
Павел си съблече якето и отиде в кухнята. Отвори шкафчето и видя вътре десетина картофа. Имаха и половин хляб. Седна на стола до камината да се стопли. Таня се облегна на раменете му.
— Тате! Аз нали вчера чистих под елхата. Да не се спъне дядо Коледа. Виж колко е чисто!
— Браво, детето ми!
— Тате, госпожата каза, че който прави добрини и слуша, той е първи в списъка за подаръци.
Павел се натъжи. Погледна Таня, хвана я за ръчичката и каза:
— Ела, моето момиче, ела с мен в кухнята. Вземи тези картофи и ги занеси в хола. Ще видиш какво ще си приготвим.
Бащата взе хляба и се настаниха на дивана.
— Тате, да сложа ли дърва? Студено ли ти е?
— Не! Нека да има жар.
Той сложи пет картофа в жаравата и затвори вратичката на камината. Детето любопитно гледаше през стъклото. Все още имаше малко пламъчета. Павел и Таня седяха на мекия диван и се взираха в червената жар. Сякаш гледаха филм. Мъжът взе ръжена, разбута горещите въглени и топлинка целуна бузките на момиченцето. Картофите започнаха да пукат. Те бяха и фойерверки, и топлина, и храна за празника. Усмивката не слизаше от лицето на Таня.
— Тате, гледай! Гледай, тате! Как станаха черни картофки.
— Върви, миличка, донеси солта!
Таня се върна със солницата. Павел донесе две чинии. Извади картофите и ги раздели. Детето посегна, но бързо дръпна ръката си.
— Оф! Опарих сее!
Мъжът се усмихна и обели единия картоф. Посоли го, поднесе и филия хляб. Таня си опита. В стаята се носеше топлия дъх на печени картофи. Беше толкова уютно. Детето блажено се усмихна.
— Ммм, вкуснооо! Тате, досега не беше правил такава вечеря. Много е вкусно!
Бащата наведе глава и каза:
— Е, празник е, нека е нещо специално!
Таня сама обели втория картоф, потопи го в солта и го изяде бавно. На два пъти и каза:
— Едното залъче е за това, да имаме парички, друготото залъче е за мен. Само за мен. Да ме заведе тате на море на лято.
Звънна телефонът. Павел вдигна. Даде слушалката на Таня.
— Да, мамо! Дааа! Да знаеш как празнуваме с тати! Той направи вкусна вечеря. На топличко. До елхата. Чакаме дядо Коледа, но ако не дойде, няма да му се сърдя. Студено е. Не искам да се разболява. Да си седи при еленчетата. Какво? Да, добре сме. Добре! Чао!
— Тате! Мама ти пожелава весели празници!
Очите на Павел се напълниха със сълзи.
— Таничка, отивам на въздух на терасата, сега ще дойда.
Избърза сълзите си, изми се и влезе. Видя Таня да яде последното картофче, седна до нея, прегърна я и каза:
— Честито Рождество Христово, детето ми!
— Честито Рождество, тате! Толкова вкусна вечеря отдавна не бях яла.
В стаята миришеше на печени картофи, на топлина и уют.
Коледният дух се усещаше във всеки ъгъл.
Камината догаряше, а въгленчетата така бяха разхвърляни, сякаш елените на дядо Коледа беше минал през тях.
И беше оставил за подарък топлината.
Топлината в сърцата на Таня и Павел.

Явор Перфанов