Няколко часа разлика

Няколко часа разлика

Докато ние мислим, че от нас зависи развитието на света и че всичко работи за нашето добро самочувствие, животът не спира да твори своите шедьоври. Все казваме, че нямаме време за нищо. Все бързаме, тичаме, гоним неща, които след няколко години ще са без значение. Не обръщаме внимание на този, който мисли за нас, а търсим някого, когото отблъскваме и се чуди как да се раздели с нас. Работим много, изкарваме пари, с които не можем да си купим противоотрова срещу натрупаната умора. Уморени са телата ни. Уморена е и душата. Единственото, което ни утешава е че си измисляме оправдание, с което измиваме очите си пред всички. Просто казваме, че нямаме време.
А всъщност, имаме толкова много време, което може да стигне за всичко. Дадени са ни двадесет и четири часа. Можем да се наспим. Можем да работим. И остава време дори и за любимите ни хора. Има и час да си погледнем в домовете ни. Да поработим и вкъщи.
В природата, всичко намира време, за да бъде полезно и на себе си, и на другите. Само за няколко часа лалето от свито цветче може да си отвори чашката и да събере усмихнатите слънчеви лъчи. Някой да го е карал? Да го е молил? Не време, а желание е имал самият цвят да види красотата на пролетта. За тези няколко часа, могато да се случат толкова много неща, за които дори не сме си помисляли, и то все защото нямаме време, т.е желание. Може да изпием по кафе с приятел. Можем да се обадим на някого, който копнее да чуе любим глас. Дали в обърканото ни съзнание може да влезе изобщо емоцията, която бихме създали в един такъв човек. Че зареждаме денят му със слънце, обич и усмивка. Но ние все нямаме време. За няколко часа можем да си приготвим любимо ястие. Да се постараем да е вкусно. Да го сипем в чиниите. Дори да го окрасим, съвсем леко, но със съзнанието, че ще зарадваме тези, с които си делим храната. Та те са тези, за които живеем. А нямаме време.
За няколко часа можем да дадем кураж на тези, които живеят в страх, попаднали в една или друга ситуация. Да вдъхнем сили в изплашените им сърца, които сякаш ще изхвръкнат от гърдите им. И когато чуят думите ни, да кажат, че в страх не може да се живее и да се зарадват на това, че сме част от живота. За няколко часа може да поговориш с възрастния си родител, и да си кажете толкова неща, които не сте могли през всичките години досега. И тогава, и двамата променени от изминалите дни, но с все същата обич, между дете и родител. Истинска, споделена и непреходна.
За няколко часа можем да разберем, че красота има и в деня, и в нощта. И във всички сезони. Да се радваме както на младостта на пролетта, така и на жаркото слънце на лятото. Да виждаме палитрата на есента и кристалната чистота на зимата. За няколко часа можем да видим, че няма разлика в това дали ще говорим с беден или с богат човек. Ще знаем, че трябва да имаме уважение към всички, защото всеки един си има своята история. И можем да научим неща, които да са ни полезни по пътя напред. За тези няколко часа ние осъзнаваме, че човек е част от природата. Има едни и същи нужди като другите хора. И че не бива да ламти за много и да е алчен, защото един ден ще трябва да върне това, което е взел и му е било в излишък. И когато не може, животът ще го даде на друг, който не е имал възможност да притежава тези блага.
Щом за няколко часа лалето може да отвори сърцето си и да приеме любовта на целия свят, значи и ние можем да намерим време за онази любов, която изчиства душата. Онази обич, която носи спокойствие и наслада.
Защото не ни трябва много.
Нито пари.
Нито време.
Нито много думи.
Нужно ни е само желание.
Човек може да тъгува, не бива.
Човек може да се радва, нека да го направим.
Всичко е до няколко часа разлика.

Явор Перфанов
19.03.2020 г.
Г.Оряховица

Снимка: В градинката ми.