Паяжина

Паяжина

-Колко малко му трябва на човек, за да се чувства добре! — си каза Слави и се усмихна.
Младият мъж бе изчистил стаите в своя дом. Измил подовете. Бе оставил прозорците отворени, за да се проветрява. Седна на един от фотьойлите в хола. Отпи от чашата с кафе. В почивните дни, ободрителната напитка се пиеше дълго. Не се бързаше. Младият мъж се огледа и се чувстваше доволен от свършената работа. Затвори очи. Отпусна главата си назад. Миг безвремие. Когато клепачите му се отделиха един от друг, очите му гледаха към тавана. Слави видя няколко паяжини. Не очакваше. Той си мислеше, че за почистването на един дом е достатъчно да се измете и измие пода. Да се позабърше праха от мебелите. И понякога да се мият прозорците. Усмихна се. Значи не всичко се случва на земята, където вървят краката. Понечи да вземе метлата с дългата дръжка. Но се спря. Бе чувал, че паяжината е на добро. На гости. Дали в тези времена гостуването на хора в един дом е хубаво е нещо относително. Понякога носи радост, защото отдавна невиждан човек е пристигнал и с присъствието си радва домакините. Разказват се позабравени истории и спомени от младостта. Но си е и ангажимент. Този, който посреща да е изряден и да представи своята къща в най-добрия си вид. Все пак, Слави махна паяжините от ъглите на стаите. Огледа се. Не бе пропуснал никъде. Слезе на двора. Взе един от пластмасовите столове, които бе складирал в малка постройка. Избърса го с парцал. Сложи го под ябълково дръвче. Седна и пое дълбоко въздух. Издиша. Усмихна се, когато на едно клонче видя паяжина. Изплетен така майсторски, както жените навремето са плели дантели на една кука, Красота! Младият мъж се възхищаваше на умението на паяка да сътворява такива шедьоври. Загледа се. Подпря главата си с ръка. Дена за почивка. Можеше да си разсъждава колкото иска. Време има. Повод също. Слави гледаше това творение и недоумяваше как е възможно да е толкова красиво. Съразмерно, сякаш е строено с изчисления и е мерено милиметър по милиметър. Такава симетрия. От толкова малко същество. Замисли се. Дали, ако я нямаше паяжината някой щеше да забележи паяка? Или той щеше да си живее далеч от света на хората, в който човекът се чувстваше най-висш? Дали бе упорит, за да изплете тази мрежа? Или я използваше само, за да улови насекоми, с които да се храни? Дали наблюдаваше света или съществуваше само в своя си красив свят? Слави не се притесняваше да го гледа. Той знаеше, че паяците не виждат добре. Паякът продължаваше да плете. А младият мъж се чудеше на увереността му. Не бе забелязал да разплита. Значи малкото същество живееше и не се срамуваше от постъпките си. Приемаше ги такива каквито са. Не разваляше нищо от това, което сътворява. Може би, защото вярваше, че всичко направено е дело на сърцето и не подлежи на обсъждане или на премисляне.
— Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да е така и при хората! — каза си Слави. — Да осъзнаваме всеки миг. Да извличаме нишката от спомените и да изплитаме своята паяжина. Ако нямаме минало, то щяхме да сме незабелижими както за себе си, така и за околните. А с паяжината от спомени и чувства, ние виждаме един шедьовър. Изплетена с времето мрежа, с която ловим тъгата от нашето минало. Кой иска да е тъжен? Кой желае да живее с раните от хора, които случайно с минали и са оставили кал и тиня в сърцето? Ето, затова е тази паяжина. Да улавя това, което носи тъга.
Слави се усмихна. Паякът продължи да плете своята плетка от спомени. Паяжина, която не пречеше на никого. Нужна, за да изчисти тъгата, която се опитваше да заоблачи дните.
Не трябва много, за да се изплита такава мрежа от чувства.
Необходимо е просто да се цени сърцето.
То е чисто.
Ранимо.
Но винаги в ъглите му има плетки от спомени.
Паяжина.

Явор Перфанов
28.08.2022 г.
Г. Оряховица