Златната есен

Златната есен

    В малкото селце живота беше тих и спокоен. Намираше се близо до града и в почивните дни се оживяваше. Идваха си хора, които имаха имоти, работеха по тях и помагаха на възрастните си родители. Чистият въздух и красивите поляни около селото не бяха достатъчни да задържат младите. Те имаха нужда от препитание, което не намираха.
Беше топъл септемврийски ден. От онези дни, между края на лятото и началото на есента, които радваха с топло време и красиви листа. Ниското слънце грееше по черните пътища и когато минаваше кола, се вдигаше прах.
Баба Еленка се спускаше по малка пътечка от хълм над селото. На гърба си носеше малък сноп с тънки дърва, които беше вързала с връв. Спря се до чешмата в края на селото. Махна забрадката от главата си и избърса с нея потта от лицето си, която влизаше в очите й и лютеше. Завърза парчето плат отново, наведе се над коритото и протегна шепи към чучура. Пиеше бавно от студената вода. След като си утоли жаждата, тя седна на камъка до чешмата и се загледа в силната струя. Усмихна се. Спомни си за онези хубави, буйни млади години. Как минаваше времето и отминаваше като водата. Утоляваше жаждата на много хора, които по някакъв начин са присъствали в живота й. И всеки един от тях по струята на дните се вливаше в реката, наречена спомен.
Баба Еленка въздъхна, изправи се, качи на гръб снопчето и тръгна по черния път. Вървеше бавно, с наведена глава, сякаш си броеше стъпките. Прегърбената старица не можеше да погледне птиците, но слушаше песните им и сърцето й се пълнеше с топлина. От онази, есенната, в която нямаше надежда за нов живот, а очакване на спокойствие и уют.
Старицата пресече главната улица на селото и тръгна по друг черен път. Вървеше с товара си точно по слънцето. Тя виждаше пред себе си само своята сянка и се усмихна, защото по нея беше познала колко е часа. Нямаше още десет, а беше много топло. Старицата мина покрай две жени, които седяха на пейка пред една от къщите.
— Добър ден! — поздрави тя.
— Добър ден, како Ленке! — отговори една от жените. — къде си тръгнала в този огън?
— А, къде! — каза баба Еленка. — нали знаеш. да има за разпалки. Аз да си имам, пък нищо.
Старата жена тръгна отново по пътя. Беше с наведена глава, но чу как глас от пейката:
— Гледай я бе Ванче, на колко години е, сигурно минава осемдесет. И кой знае откога е станала и е тръгнала за тези съчки.И не е да кажеш, че няма. Нали Маринчо, внукът й и докара дърва миналия месец? И пак ходи, мъкне и виж с какви дрипи е тръгнала.
Баба Еленка вървеше бавно и се поклащаше от товара си. Стигна до вратата на своята къща. Усмихна се. Беше неделя и очакваше внукът й Марин да й дойде на гости.
Тя влезе в дома си и стигна до малка постройка, в която складираше дървата си. Остави там снопчето. Изми се на чешмата и седна на пейката, която бе опряна на стената. Погледна към двора, потърси с очи място, от което щеше да започне да чисти. Видя, че мазилката падаше. Поклати с глава. Ядосваше се, че нищо не можеше да направи. Не се сърдеше и на внуците си, защото знаеше, че на тях не им достигаше време за техните им неща, камо ли за тази стара селска къща. Влезе в стаята, която ползваше като кухня. Взе метлата и измете под масата. Подреди столовете и сложи чиста покривка. Предния ден беше сготвила и храната беше във фурната. Излезе на двора. Взе метлата и отиде до една от пътеките пред вратата. Есента напомняше са себе си и по земята беше пълно с паднали листа. От красиви, по-красиви, в различни цветове. Баба Еленка метеше, а след нея падаха нови листа и отново посипваха каменната пътека.
Старицата чу звънеца и се запъти към малката портичка. Отвори, а насреща й Марин, нейният внук. Той беше дошъл с приятелката си, Ирина.
— Добре сте ми дошли! — каза с треперещ глас баба Еленка.
— Добре сме заварили, бабо! — отговори Марин. — как си?
— Нали виждаш, държа се, хайде влизайте, влизайте, не така на прага!
Старата жена вървеше след очакваните гости. Даваше им път, нали бяха млади.Те вървяха по нейните стъпки, които беше оставяла с години в този дом. Заведе ги до лятната кухничка. Беше станало време за обяд.
— Бабо, да помогнем с нещо? — попита Марин.
— На, не, сдайте, сега ще наглася всичко и ще дойда.
Баба Еленка сипваше в чиниите от вкусната гозба и ги оставяше пред внука си и неговата приятелка. След като беше сервирала всичко, огледа още веднъж, дали не липсваше нещо и каза:
— Заповядайте! Да хапнем каквото има.
— А ти, бабо? — попита Марин. — няма ли да ядеш с нас?
— Не! Аз закусих късно, не ми се яде.
Старицата излезе от кухничката и се запъти към двора. Пътеката отново беше пълна с листа. Взе метлата и започна да мете. Изхвърли листата в градината и отиде в малката постройка, където бяха дървата. Взе снопа, който донесе сутринта. Развърза го и започна да подрежда съчка по съчка.
— Бабо! — извика през отворената врата Марин. — хайде спри се, ела, на гости сме ти дошли!
Баба Еленка не отговори. Тя сякаш броеше отделните пръчици така, както топлината в миналите и идващи дни в живота й.
— Бабо! — извика още веднъж Марин, но не получи отговор.
Младият мъж стана от стола и излезе от кухнята. Отиде в малката постройка. Протегна силните си ръце и хвана старицата под мишниците. Вдигна я и я задържа във въздуха няколко секунди. Той се учуди, как може тази отрудена женица, която е носила тежкия си живот, да тежи толкова малко, да е лека като перце. Марин я носеше и влезе с нея в кухничката. Сложи я да седне на един от столовете, погледна към приятелката си и каза:
— Иринка, сипи на баба от яденето, да си хапне с нас.
Младата жена донесе чиния, остави я пред баба Еленка и седна до нея.
Марин погледна към баба си и каза:
— Добре, кажи сега, защо правиш така? Дърва ти купих, комшийките ми казаха, видели те с наръч съчки на гръб, срамота е. Да кажеш, че не се грижим, не е, нали? Да, сама си, няма ги вече мама и татко, но ние сме си тук, ако не всяка, то през седмица. Защо правиш така, гледай, метеш, изморяваш се на вятъра, то пак падат листа?
Баба Еленка наведе глава, остави вилицата на масата, погледна Марин, а след това и Ирина и каза:
— Вие сте млади, Маринчо. И имате много път пред вас и в мръсотия да ходите, имате сили да избирате чистите пътеки, които да ви заведат където искате и където ще ви е хубаво. Аз, бабо, аз живея в моята златна есен. Минала съм през надеждите на пролетта, през изгарящата любов на лятото, през неговия огън, с чиито искри създадох топлината в нашето семейство. Един по един класовете на житото, което ми даваше хляб и радост, пожълтяха и ги няма вече. Нито дядо ти, нито моите деца. Годините се оцветиха със спомени, натежаха от щастливи мигове и пропуснати моменти и започнаха да падат. И вече усещам студа на зимата. Затова си мъкна дръвца, не е кой знае какво, но си е топлинка. Да си знам аз, че сама съм си я донесла. Благодарна съм, че и ти ми носиш топло и много го ценя. Вървя по късите пътечки и виждам как са нападали тези листа и ме натъжава. Затова ги и чистя. Да, прегърбена съм вече, но ми е чисто и топли. А виж, как ме радва този септемврийски ден. И слънце има, и вие сте ми тук.
Марин погледна към приятелката си. Сълзичка търсеше път от сините й очи към устните и спираше всички думи.
Младият мъж стана, с едната ръка прегърна баба си, а с другата, своята приятелка. Не можеше да каже нищо.
Баба Еленка се усмихна и каза:
— Така е, деца мои. Такава есен пожелавам на всички. И слънцето е тук, в дома ми, и листата са всичките под короната ми. Едни от тях са вече изсъхнали, а други, такива като вас, са толкова красиви, че ми пълнят очите с щастие. Това е златната есен в човешкия живот.

Явор Перфанов

Подсилване на публикация

 

Прочли стихотворение или рассказ???

Поставьте оценку произведению и напишите комментарий.

И ОБЯЗАТЕЛЬНО нажмите значок "Одноклассников" ниже!

 

0
06:33
368
RSS
Нет комментариев. Ваш будет первым!