АТАНАС ДАЛЧЕВ Избы

АТАНАС ДАЛЧЕВ

Избы

Там избы старые ветшают,

где города лежит черта:

со стен их струпья штукатурки

сползают в немощи болезни,

разбита дверь, и окна тёмны –

в чернеющих провалах бездна –

о, в этих ветхих избах голод

оставил след и нищета!

Там солнце – это жар и пламя

горящих горестей и зол.

Там гул колоколов тревожен,

их звон не предвещает праздник;

и труд там вечен и бесплоден;

пусты мечты там и напрасны.

И если ночь без сна проходит,

приходит новый день тяжёл.

Там не живёт никто: ни люди,

и нет других там Божьих чад.

И гонит, гонит ветер тени,

что тихо движутся согбенны;

иссохшие, в морщинах лица –

темны в заботах неизменных.

Не лица будто – это маски –

на них печатью вечный глад.

Они не знают, что есть радость,

и смех им чужд и не знаком;

и нет, не воспарит нежданно

там счастье над избой некрытой.

Бывает всё же беспредельна

их радость – только если сыты,

и только тот бывает счастлив,

лежит кто хладным мертвецом.

Там небо – это прах и пепел.

Огней метанье по углям,

дожди и ветры рушат стены

и крыши рвут в зловещей бойне.

И грязь веков там исторгает,

как старый жертвенник, зловонье

(что в небеса стремится сразу),

как будто курит фимиам.

АТАНАС ДАЛЧЕВ

ХИЖИ

Прихлупените вехти хижи

из крайнините на града,

стени с опадала мазилка

като че с белези от струпеи,

врата раззината и черна

и чер прозорец изпочупен –

о, тези вехти ниски хижи

на бедността и на глада!

Там слънцето е огнен костер

на знойна мъка и печал,

там никога не разлюлява

камбани шеметният празник;

трудът е вечен и безплоден

и бляновете са напразни,

макар нощта да е без сън и

денят в година натежал.

Там не живеят нито хора

и нито божии чеда,

но вятърът развява сенки,

които сведени се движат,

и съсухрени лица се мяркат,

дълбани от неспирна грижа,

и сякаш не лица, а маски

със вечний образ на глада.

Там радостта е непозната

и там смехът е чужденец,

и щастието не изгрява

над тези покриви разбити:

под тях е безпределната радост

понякога да бъдат сити

и за щастлив се смята само

студеният и блед мъртвец.

Там небосводът е от пепел,

от жарки въглища, от плам

и често дъжд и зли вихрушки

стени и покриви разкъртват,

а мръсната земя излъхва

подобно чер и древен жъртвеник

зловоние към небесата

като молитвен тимиам.

1923 г.