Щастието не идва даром

Щастието не идва даром

    В дома на петнадесетгодишната Ирина бе тихо. Всички от тричленното семейство страдаха от това, че преди няколко дни се бе загубил домашният им любимец. Този който е имал животно вкъщи може да знае, че загубата се усеща сякаш си отива човек. Най-много страдаше Ирина. Тя се бе привързала към кучето Джеси, което бе в дома им близо пет години. Говореше си с нея, споделяше неща, които не смееше да каже на родителите си. Чувстваше я като приятелка. А Джеси я гледаше с умните си очи и се притискаше в скута на момичето. Една друга се търсеха. Когато детето беше на училище, тогава кучето спеше на леглото й. Като че ли искаше в сън да минава времето, в което Ирина я нямаше. И чуеше ли стъпките на детето по стъпалата, скачаше и започваше да скимти от радост. Момичето често ходеше до магазина, а след нея бягаше и лудуваше и Джеси. Заставаше пред вратите на големият супермаркет и чакаше своята стопанка. Но един ден, Ирина загуби своето куче точно пред вратите на този магазин. Търсеше я въпреки студа навън. Обикаляше с пълна с продукти чанта около маркета, но от Джеси нямаше дори и следа.Прибра се вкъщи едва, когато не усещаше вече ръката, изтръпнала от ледения въздух. След като разказа на родителите си за това, което се бе случило, никой от тях не й се скара, нито повишиха тон. Те знаеха, колко бе привързана дъщеря им към домашния любимец. Момичето се бе затворило в стаята си и не излизаше от там. Идваха почивни дни и това, като че ли успокояваше родителите й, защото детето щеше да си стои вкъщи, без да отсъства от училище. Те се надяваха, че всичко щеше да отмине бързо, както е при децата. Ирина излизаше по няколко пъти, за да търси кучето. Обикаляше около магазина, където се бе изгубила Джеси. Бе стигнала дори до началото на гора, където видя глутница от големи бездомни кучета. Но от болонката нямаше и следа.
Беше студен януарски ден. Неделя. Ирина се събуди по-рано от обикновено. Стана от леглото, погледна се в огледалото в детската й стая. Облече се и отиде в кухнята. Там тя видя родителите си да пият кафе и прекъсна спокойния разговор, който те водеха. Телевизорът бе намален, но сутрешно предаване внасяше настроение в почивния ден.
-Добро утро! — каза майката. — Хайде да закусиш, Иринче!
— Не, мамо, не искам! — отговори детето. -Ще изляза да я потърся за последно. Мога само да се надявам, че някой добър човек я е прибрал. Май е много студено навън, нали?
-Студено е, аз излизах вече. — каза бащата на детето.
-Ще я потърся, а и имам нещо в главата си.
Родителите не казаха нищо. Не противоречиха на момичето, нито я упрекнаха за това, че бе решила така. Ирина облече якето си, сложи си шапката, обу ботушките и излезе навън. Вървеше бавно. В неделните дни нямаше много хора по улиците, особено сутринта. Стигна до големия магазин. Огледа се. Обърна се и тръгна към парка, който бе недалеч от супермаркета. Към нея вървеше жена с кученце, което бе облечено с шарена дрешка. Ирина спря до нея, извади телефона си и го доближи до жената.
-Извинете, да сте виждали това куче?-попита детето.
Жената погледна към екрана и отговори:
-Не, не съм!
Момичето тръгна по една от алеите в големия парк. Знаеше, че там хората разхождаха кучетата си и разпитваше всеки един от тях. Но никой не бе виждал бялата болонка Джеси. Ирина разчиташе и на това, че тези хора обичаха животните и само те биха разбрали, какво чувстваше в момента. Но от любимото й кученце нямаше и следа. Уморена от вървене и от студ, Ирина изчисти с ръка снега от една пейка, сложи ръкавиците си на дъските и седна върху тях. От ледения въздух дори напиращите сълзи бяха се превърнали във висулки, които се опираха в сърцето й и не искаха да излязат навън. Краката усещаха студа все по-силно. Детето стана от пейката и чу как зад нея мъж и жена се смееха. Обърна се и видя, че с тях имаше и куче. Приближи се до тях и спря.
-Извинете! — каза Ирина и доближи телефона си към жената. -Виждали ли сте това кученце?
-Не, не съм. А ти да не би да си го срещал някъде? -попита тя съпруга си.
-И аз не съм.
Ирина наведе глава и тихо каза:
-От три дни я търся, моята Джеси, от три дни, а няма и следа от нея. Дано поне е в някой топъл дом.
Мъжът погледна към жена си, тя кимна с глава и хвана за ръка детето.
-Как се казваш?- попита тя.
-Ирина.
-Виж, Иринче, знам какво е да загубиш домашен любимец. Много е тъжно, знам. Но дъщеря ни има болонка. Преди два месеца се родиха три кученца, бели като сняг, с малко черничко на гушката и ушите. Не ни се дават, но мястото в апартамента е малко и е тясно за толкова много животни и хора. Ти си добро дете. Усеща се. Искаш ли да те заведем до там, то е вече десет и половина, трябва да са станали, искаш ли?
-Искам! — подскочи от радост Ирина.
Четиримата, мъж, жена, дете и куче се запътиха към дома на дъщерята на непознатото семейство. Вървяха бързо, а Ирина дори не усещаше вече студа. Стигнаха до блока и се качиха до апартамента. Отвътре се чуваха детски гласове и кучешки лай.
-Здравейте! — каза жената на отворилата вратата млада стопанка на дома. — Водя ви едно момиче. Хайде да влезем набързо.
Ирина понечи да се събуе, но младата жена я спря. Покани я в разхвърляната кухня, където две дечица си играеха на пода. До тях имаше три кученца, които се прескачаха и лудееха.
-Можеш да си избереш едно от тях — каза мъжът.
Ирина трепереше от радост. Избра си най-бялото куче и каза:
-Това искам, но колко струва?
-Нищо не струва, Иринче. Струва толкова, че да се грижиш за него добре. Хайде вземай го, а чичо ти Иван ще ви закара до у вас.
След като слязоха от колата, Ирина си взе довиждане с мъжа, благодари му и се затича към своя дом. Отключи вратата на апартамента и я затвори с трясък. Запъхтяна влезе в кухнята и няколко минути не можеше да каже нищо на родителите си, които я гледаха изненадани. Тя стоеше с кучето в ръце, а то усетило топлината в това семейство се прозя безгрижно. Ирина остави кучето на дивана. Съблече си якето, махна си шапката от главата и седна до него.
-Ще се казва Бела! — каза тя. — Означава на италиански красива. Много се радвам, мамо, тате. Едни добри хора ми го подариха.
Баща й я погледна и се усмихна. Усмихна се и майката. Те гледаха как дъщеря им се радваше и докосваше Бела. Таткото каза:
-Видя ли, моето момиче, видя ли, че всичко се нареди. И на мен ми беше много тъжно, като те гледах, как плачеше. И на мен ми липсваше Джеси. Но не си мисли, че съм безсърдечен. Исках да си го изстрадаш и сама да се пребориш за това да си щастлива.
Ирина се усмихна. Тя не спираше да гледа малкото кученце. В очите му виждаше топлия поглед на изгубената Джеси. Бела достойно запълваше празнотата в сърцето на петнадесетгодишното момиче. Щастието бе отново в детското сърце. Ирина бе достатъчно голяма, за да осъзнае, че щастието никога не идва даром. То не е подарък, нито се получава със сълзи и потъване в тъга.
За щастието човек трябва да се бори, затова и щастливите хора са силни. Защото са извоювали своята радост.
Явор Перфанов©
:)
0
05:39
433
RSS
10:42
Явор, добрый день.Спасибо за участие, но Ваш интересный рассказ «Счастье не даётся даром» по объёму — количеству знаков — значительно превышает объём прозаического произведения, оговоренный условиями конкурса, и не может участвовать в конкурсе.По условиям конкурса рассказ должен быть до 2000 знаков.
12:48
Спасибо!

:)