Гласът

Гласът

    И аз, както всеки човек, преживявах моменти, в които сякаш падах в дупка. Не виждах нищо, никой не ме интересуваше, не се радвах. Живеех ден за ден. Прибирах се от работа и първото нещо, което правех бе да натисна ключа на лампата. Имах нужда да докосна нещо, което ми липсваше. Стаята се изпълваше със светлина. Само от едно докосване на моята ръка. Сядах на леглото, оглеждах всеки един предмет. Всичко около мен бе неподвижно и тихо. И телевизора, и радиатора, и котлона. Чакаха да бъдат включени, за да си изпълнят задълженията и да ми направят вечерта по-лека, според силите си. Колкото и да бе уютно и топло у дома, все нещо не ми стигаше. Изнервях се и не се чувствах добре. Не исках да предавам настроението си на хората около мен и излизах. Разхождах се. Мислех си за смисъла на живота, за това, че е хубаво да си нужен. Отговарях си на въпроси, които ме натъжаваха и ми олекваше. В една зимна вечер се прибрах от работа. Преоблякох се и веднага излязох. Не исках да давам време на самотата да се превърне в тъга. Тръгнах към един бар, за да разчупя сивото ежедневие. Вървях бавно, сякаш за да забавя момента на удоволствие. Влязох в заведението, седнах и поръчах. Донесоха ми питие. Тиха музика звучеше и гласовете на хората се преплитаха в песента. Наблюдавах лицата им. На масата срещу мен имаше четири момичета. Те оглеждаха всеки нов посетител, пишеха нещо в телефоните си. По лицата им се появяваха онези усмивки, които са като фалшивите пари. Красиви, но нищо не струващи, недокосващи. Значи не само аз бях така. Тази липса на излъчване беше навсякъде. И тук намерих скуката. Платих, излязох и тръгнах към дома. Вървях, не мислех за нищо. Усетих, как някой ме докосна по рамото.
— Здравей! Може ли да ти правя компания?
— Да, разбира се!
Стори ми се познат, но не се сещах откъде. Той ме погледна и каза:
— Момче, скучно ти е нали?
— Малко. — отговорих аз.
— Ти си мислиш, че си самотен, но грешиш. Това е, защото не допускаш никой до себе си. Обграден си с хора, но те са с гръб към теб. Не виждаш усмивките им, не усещаш сърцата им. И душата ти е пълна с тъга. Повикай ги и ще видиш светлината им.
Аз се усмихнах, беше прав. Усетих топлинка и го попитах:
— А ти кой си?
— Аз съм вътрешният ти глас. Ти страдаше толкова, че не издържах и си тръгнах. Имаш ли нужда от мен? Мъчно ми е за добротата ти.
Поканих го в душата ми. Станахме неразделни. Чуствах се докоснат. Не бях сам. Виждах излъчването на хората, а не красотата им. Просто послушах вътрешния си глас.

Явор Перфанов