Гората

Гората

    Когато съм тъжен, не споделям с хората. Техните думи ме карат да се чувствам виновен, че нося доброта в сърцето си. Упрекват ме, че аз съм си виновен за това, че допускам да изпитвам тъга. Когато мъката е покорила сърцето ми, аз търся опора в природата. Излизам и тръгвам към гората. Пътят, който води към нея е асфалтиран, но стръмен. Щом изляза от града, веднага усещам разлика във въздуха. Сякаш съм оставил тъжните ноти на песента ми в мъглата от студените очи на хората. Ето я гората. Величествена и спокойна. Влизам със страхопочитание в нея. Смирен и тъжен, търся подкрепа в нейния дом. Вървя и се чудя, как е успяла да възпита своите деца, дърветата, така че да живеят едно до друго, а да не си пречат? Как ги е научила да гледат само нагоре и да се стремят да гледат слънцето, да се радват на това, че то ги гали? Как ли им е говорила, че за да са стройни, те трябва да са над нещата? Продължавам разходката си и се радвам на чистия въздух. Имам чувството, че преди много години, всяко едно дръвче е било по дворовете на хората. Разочарована от това, че човекът не полага грижи, сече и не ги дарява с обич, гората е взела децата си и ги е настанила далеч от града. Дълго се борила с тъгата си от лошото отношение на хората. Въпреки това, тя им е простила. Направила им е пътечки, по които да се разхождат. Може би е осъзнала, че чистия въздух отнема злобата и носи доброта в човека. Вървя и усещам как под краката ми пукат сухи клончета. Спомням си за огъня, горял в мен, подържан от съчките на запалени чувства. Огън, който се бе превърнал в лед. А тук, в гората, тези сухи пръчки са покрити с борови иглички. И макар и да не горят, топлината се усещаше навсякъде. Огънят гореше в клоните на стройните дървета и те се топлеха едно друго. Спокойствието в гората се нарушаваше понякога само от вятъра. Той идваше да я види и да ѝ каже, че зеленината ѝ липсва на хората. И в града е толкова мръсно, че прах и кал са влезли в сърцето на човека. Реших да си тръгвам. Да се прибирам у дома. Чувствах се спокоен. Вървях по пътеката и стигнах до пътя. Имах чувството, че някой ме следи. Обърнах се, видях гората. Усмихнах се. Тя ме изпращаше мълчаливо. Усещах, че е спокойна. Тя знаеше, че вече съм добре. И очакваше други хора, които се бореха с мъглата от характери в града.
Гората заспиваше. Нощта я прегръщаше тихо. А аз влизах в осветените улици. Светли, но пусти.

Явор Перфанов