Белая ласточка (Деян Энев)

Белая ласточка (перевод с болгарского языка)

Чечо слышит в полусне, как Мария говорит ему давай, Чечо, пора вставать и встает, линолеум под ногами холодный как лед, он спотыкается и врезается в дверной косяк, мозаичный пол в коридоре липкий от холода, вода тоже ледяная, руки коченеют, умывайся скорее, опаздываем, слышит он голос матери, но откуда-то страшно издалека, словно между ними целая гора ваты, по пути обратно в комнату он оставляет на линолеуме мокрые следы, голова болтается туда-сюда, пока мать одной рукой одевает его, а другой сует ему кусок хлеба в рот, давай, опаздываем, но как они ни спешат, и правда опять опоздали, коридоры школы пусты, в классе Чечо все дети уже расселись по местам, а госпожа Байкушева расхаживает у доски, как тигрица, и сразу же, как видит Чечо, звереет, Мария толкает его в класс и говорит, ну давай, буду ждать после школы перед школой и закрывает дверь и в тот момент, когда она закрывает дверь, Чечо цепенеет, потому что сейчас госпожа Байкушева скажет ну что, долго ты еще будешь тут у меня тащиться, как моль по нафталину, а дети зайдутся свирепым кашлем и свирепым смехом и станут ставить ему подножки, когда Чечо наберется храбрости и пойдет между парт к своей парте, где его ожидает во всем блеске, ухмыляясь, как череп на пиратском флаге, Антон, ну садись, глиста, радушно позовет его к себе Антон, но Чечо сядет совсем с краю, подальше от Антона, потому что сейчас начинается самое страшное, сейчас его ждут пять уроков уколов шилом, под предлогом, что нужно разогнать ему сон, Антон некоторое время назад принес большое шило и с тех пор, как сядут за парту, Антон его периодически колет в назидание, чтобы не засыпал, шилом, вначале, когда Антон его колол, Чечо подскакивал и иногда даже сваливался со стула на пол, но госпожа Байкушева влепила ему в дневник несколько замечаний, вертелся на уроке, нарушал дисциплину, и Чечо уже научился терпеть и только то краснеет, то бледнеет и время от времени говорит да хватит уже, Антон, но от этого Антон только еще больше свирепеет и глубже втыкает шило ему в ногу, в левую ногу, которая уже как решето и как хорошо, что наконец звенит звонок и Антон убегает во двор гонять девчонок, а Чечо дремлет за партой, пригретый утренним солнышком и почти счастливый от мысли, что уроков осталось уже меньше, только четыре, не пять, да хватит уже, Антон, да хватит уже, Антон, а ну дай дневник, сколько уже можно вертеться, Христомир, мало того, что ты тупой, ты еще и учителя не слушаешь, а ну-ка встань, будешь так стоять до конца урока, это хорошо, так Антон не сможет дотянуться до него шилом, но это не мешает ему постоянно этим шилом угрожать, ухмыляясь, как череп на развевающемся пиратском флаге, снова звонок звенит, Чечо уже не знает, который это урок, класс встань, драссьте гспажа Байкушева, класс сядь, уроки сливаются в один сплошной укол шилом и где-то там, на пределе сил, когда Чечо думает, что вот сейчас свалится от боли и голода, дверь со скрипом открывается и он видит мать, Мария идет между пустых парт к нему, другие дети уже ушли, вымелись, и он один в классе, стоит у парты, Мария помогает ему собрать учебники и тетради, высыпанные из рюкзака на пол и потом они идут по лестнице и Мария говорит, что учительница ей сказала, что сегодня в классе брали какой-то рассказ Йовкова, про белую ласточку, и что пусть Чечо его подготовит очень хорошо, и что завтра учительница его спросит по рассказу, а что за белая ласточка, спрашивает мать, да ты слышал вообще, о чем говорили на уроке, а Чечо пожимает плечами, не знает он никакой белой ласточки и Мария сердится и тоже начинает кричать тупица какой, боже, как я могла родить такого идиота, боже, за что ты меня наказал, боженька, за что мне все это мучение, а Чечо плетется рядом с ней по двору и знает, что скоро у нее это пройдет и почти счастлив, на улице тепло и зелено, по проводам расселись птицы, мимо лица летят маленькие нежные мушки, Антона нет, сейчас они с мамой придут домой, это ничего, что Мария кричит, она добрая, нальет ему теплого супа со шпинатом, подождет, пока он наестся, потом укроет его одеялом на кровати и он сразу уснет, потому что только во сне он меньше точки и никто его не замечает и не дразнит – его, Чечо, которого завтра будут спрашивать по белой ласточке, но она еще далеко, очень далеко, она только завтра, гадкая белая ласточка.

 

Белая ласточка (подстрочный перевод) — не использован

 

Бялата лястовица (оригинал)

Автор Деян Энев

 

Чечо чува в просъница как Мария му вика хайде, Чечо, време е, мамо, да ставаш и става, балатумът под краката му е студен като желязо, той залита и се блъска във вратата, мозайката в антрето лепне от студ, водата също е ледена и вдървява ръцете му, измий се по-бързо, че закъсняхме, чува гласа на майка си, но някъде много отдалеч, сякаш ги разделя цяла планина от памук, на връщане краката му оставят мокри следи по балатума, главата му се люшка напред-назад, докато майка му с едната ръка му навлича дрехите, а с другата му пъха парчета хляб в устата, хайде, че закъсняхме, но колкото и да бързат, наистина пак са закъснели, коридорите на училището са пусти, в класната стая на Чечо всички деца вече са насядали по местата си, а госпожа Байкушева кръстосва пред черната дъска като тигрица и веднага, щом вижда Чечо, се вбесява, Мария го избутва навътре и вика, хайде, мамо, аз ще те чакам след училище пред училището и затваря вратата и в мига, в който я затваря, Чечо започва да се смразява, защото сега госпожа Байкушева ще каже айде бе, вечно ти ли ще ми се влачиш последен като някой сопол, а децата ще избухнат в свирепа кашлица и свиреп смях и ще започнат да го спъват, когато Чечо най-сетне се престраши и тръгне по пътеката между чиновете към своя чин, където го очаква в целия си блясък ухилен като череп върху пиратски флаг Антон, аре, сядай, глисте, ще го покани радушно до себе си Антон, но Чечо ще седне съвсем в крайчеца, по-далеч от Антон, защото сега започва най-страшното, сега го чакат пет часа бодене с игла, под предлог, че трябва да го разсънва, Антон преди известно време донесе една голяма обущарска игла и оттогава, както си седят на чина, Антон периодично го боде за назидание, че дреме, с иглата, в началото, като почна да го боде, Чечо подскачаше и понякога даже се строполяваше от седалката на пода, но госпожа Байкушева му нафраска в бележника няколко забележки за мърдане в час и нарушаване на дисциплината и Чечо вече се научи да търпи и само ту поруменява, ту побледнява и отвреме-навреме вика стига си бе, Антоне, но от това Антон само повече се озверява и започва да забива още по-дълбоко иглата в крака му, в левия му крак, който вече е станал на решето и добре че най-сетне бие звънецът и Антон хуква да гони момичетата из двора, а Чечо се унася на чина, напечен от сутрешното слънчице и почти щастлив от мисълта, че часовете намаляват, вече са четири, не пет, стига си бе, Антоне, стига си бе, Антоне, я си дай бележника, какво е това постоянно мърдане от теб бе, Христомире, не стига, че си тъп, ами не слушаш и какво говоря, стани веднага прав, ще стоиш прав до края на часа, това е добре, така Антон не може да го стига с иглата, но това не му пречи да му я показва постоянно и да се заканва, ухилен като черепа на развят пиратски флаг, отново бие звънецът, Чоко вече не знае кой час е, клас стани, здрае жлаем, гуспожу Байкушева, клас седни, часовете се сливат в едно голямо убождане и някъде там, на предела на силите му, когато Чечо си мисли, че ей сегичка ще се строполи от болка и глад, вратата на класната стая изскърцва и той вижда майка си, Мария върви между празните чинове към него, другите деца са си отишли, измели са се и той е сам в стаята, стои прав до чина, Мария му помага да събере учебниците и тетрадките, изсипани от чантата на пода и сетне двамата тръгват по стълбите и Мария казва, че госпожата й е казала, че днес са взели някакъв разказ от Йовков, за една бяла лястовица, Чечо да го научел много добре, утре госпожата щяла да го изпита върху него, каква е тази бяла лястовица, пита майка му, бе мамо, ти чу ли какво сте си говорели в клас, а Чечо вдига рамене, не знае за никаква бяла лястовица и Мария се ядосва и започва да крещи и тя тъпак такъв, боже, как можах да родя такъв идиот, боже, защо ме наказа така, божичко, защо ми даде цялата тази мъка, пък Чечо си щрапа до нея през градинката и знае, че скоро ще й мине и е почти щастлив, наоколо е топло и зеленичко, по жиците са накацали птици, край лицето му летят малки нежни мушички, Антон го няма, сега ще се приберат с мама в къщи, Мария нищо, че вика,

тя е добра, ще му сипе топла чорбичка от спанак, ще го изчака да се нахрани, после ще го завие на леглото и той веднага ще започне да спи, защото само в съня си е по-малък от точка и никой не го забелязва и не го закача — него, Чечо, когото утре ще го изпитват върху бялата лястовица, но тя е още далеч, много далеч, тя е чак утре, гадната бяла лястовица.

Мария Громова, г. Москва

0
22:02
505
RSS
06:18
Мария, Ваше произведение принято! Удачи в финале!!!
14:05
Спасибо)