Две кофи бетон

— И днес ще издържа! — си каза Иван, докато пълнеше двете кофи с бетон.

Младият мъж носеше сместа на втория етаж на къщата, където майсторите лееха щурцове за прозорците. Не усещаше умора. Не броеше стъпалата, които го водеха до етажа. Неусетно минаваше времето от сутрин до вечер. Не чакаше майсторите да му кажат какво да свърши. Иван виждаше работата и сам си подреждаше нещата така, че да бъде полезен и на себе си, а и на другите. Работният ден започваше с очакването на готовата смес. Пясък, цимент, дребни камъчета и вода идваха с бетоновоз. Тези съставки бяха в точно определена пропорция. Такава, че да се получи здрав бетон. Силните ръце на Иван носеха кофите до майсторите. По една в ръка. Той не се огъваше пред трудностите, докато качваше стъпалата. Това даваше още по-голяма сила на характера му. Той бе свикнал да отмерва с точност това, което му се случваше в дните. Разпределяше тъгата, радостта, разочарованието и мечтите си. Изживяваше ги. След това ги смесваше, като слагаше от всички тях едно и също количество. Така, готовата смес стягаше бързо и градеше волята на мъжа. Тя бе готова да му служи вярно. Минаваше през толкова изпитания. И в студ, и в топло време. В дъжд, сняг и кал. Иван носеше двете кофи с бетон на своите майстори. Скоро сградата ще е готова. Стаите почистени и готови за обитаване. А хората ще виждат, колко е красиво всичко. Ще се радват на уют. Но дали ще се замислят за положения труд за всеки един детайл от техния дом? Едва ли.

Неусетно минават часовете на един работен ден. Дланите са приели формата на свити юмруци. Дръжките на кофите са се врязали в пръстите на Иван. Потта течеше от лицето му и често се смесваше от сълзите му. Защото те бяха също част от сместта на дните му. Младият мъж приключваше работния ден с умора. Имаше сили да се прибере. В дома си, той внимателно стъпваше, от уважение към труда на тези, които са го построили. Иван сядаше на стола зад масата. Усмивката му събличаше умората от ръцете. Удовлетворението от свършената работа бе още един прибор на масата. Младият мъж заспиваше спокоен. С най-красивото чувство, което можеше да радва сърцето му. Това, че бе нужен. На своите майстори. На хората, които ще живеят в построения дом. На себе си. Знаеше пропорциите на сместта. Умело премерваше и своите чувства. И тъгата. И радостта. И разочарованието. И мечтите си.

Смесваше ги.

Изживяваше ги.

Носеше ги.

С ръцете си.

Две очи с поглед напред.

Две кофи бетон.

Явор Перфанов

26.02.2022 г.

Г. Оряховица